Всички въздушни кули, издигнати от Чърчил, се сгромолясват. Те са по-строени въз основа на погрешна оценка на ситуацията и не отчитат промените, настъпили във воденето на съвременната война — особено възможностите за военновъздушни действия срещу военноморските сили. В заключителните му думи, след като представя Норвегия като капан за Хитлер има повече реализъм и значимост, когато определя германското нахлуване като стъпка, която Хитлер е бил „провокиран“ да направи. Най-изненадващото от всички следвоенни разкрития за военната кампания е фактът, че въпреки безскрупулността му Хитлер е предпочитал да запази Норвегия неутрална и не е възнамерявал да я напада, докато не е бил провокиран да го стори от явни сигнали, че съюзниците планират враждебни действия в тази част на света.
Интересно е да се проследят последните задкулисни действия на всяка от страните, въпреки че е трагично и ужасяващо да се види как държавници определено агресивна ориентация са си влияели един на друг, за да предизви-кат експлозия. Първата ясна стъпка за двете страни е направена на 19 септем-ври 1939 г., когато Чърчил, както се вижда от мемоарите му, предлага на британското правителство да се поставят минни заграждения „в норвежки териториални води“, като по такъв начин „се попречи на норвежкото транс-портиране на шведска желязна руда от Нарвик за Германия“. Той твърди че подобна стъпка е „от изключително важно значение за осакатяването на вражеската военна индустрия“. Според записката му до началника на морския щаб „праавителството се обяви решително в полза на това действие“. Това е твърде изненадващо развитие, което показва, че правителството е гледало повече крайния резултат, без да е обмислило внимателно евентуалните последици. Подобен проект е бил обсъждан през 1918 г., но в този случай, както е посочено в официалната история на военноморските сили: „…главнокомандващият лорд Бийти заяви, че офицерите и моряците от славния ни флот няма да искат да навлязат със значителни сили във водите на един малък, но горд народ, за да го подчинят. Ако норвежците окажат съпротива, както вероятно ще постъпят, ще се пролее кръв, а това според главнокомандващия ще бъде престъпление, не по-малко от престъпленията, които германците извършиха на други места“.
Очевидно моряците имат повече скрупули от държавниците и в началото на войната през 1939 г. британското правителство е по-безразсъдно, отколкото в края на Първата световна война.
Но Министерството на външните работи упражнява възпиращо действие и кара правителството да се съобрази с възраженията срещу предлаганото нарушаване на норвежкия суверенитет. Чърчил със съжаление пишее: „Аргументите на външното министерство за неутралитета натежаха и аз не успях да се наложа. Продължих да отстоявам позицията си с всички средства и при всички поводи“. Въпросът става предмет на дискусия в по-широки кръгове и аргументите в негова полза намират отражение дори в печата. Това води до засилване на германското безпокойство и до вземането па мерки.
Първият по-сериозен довод за това от германска страна, намерен в заловените германски архиви, е от началото на октомври, когато командващият военноморските сили адмирал Редер изразява опасения, че норвежците могат да отворят пристанищата си за англичаните, и докладва на Хитлер за вредата, която може да нанесе от стратегическа гледна точка подобна британска окупация. Освен това той е на мнение, че би било изгодно за германския под-воден флот да се сдобие с бази на норвежкия бряг в Тронхейм с помощта на руски натиск.
Обаче Хитлер отхвърля тази идея. Вниманието му е съсредоточено върху плановете за настъпление на Запад, за да принуди Франция да сключи мир, и не иска да бъде въвличан в каквито и да било странични операции и да отклонява ресурси.
Нов, много по-силен импулс и за двете страни е руското нахлуване във Финландия в края на ноември. Чърчил вижда в него нова възможност да бъде нанесен удар по германския фланг под прикритието на помощ за Финландия: „Приветствах този нов, благоприятен вятър като средство за постигане на важното стратегическо предимство да бъдат прекъснати жизненонеобходимите доставки на желязна руда за Германия“.
Чърчил излага аргументите си за такава стъпка в меморандум от 16 декември и я определя като „голяма нападателна операция“. Той признава, че това може да принуди германците да навлязат в Скандинавия, защото казва: „Ако стреляш по противника, той ще ти отвърне“. Обаче твърди: „Ние ще спечелим повече, отколкото ще загубим, от една германска атака срещу Норвегия и Швеция“. (Той пропуска да спомене каквото и да било за това, на какви страдания ще бъдат подложени скандинавските народи, ако страните им бъдат превърнати в арена на сражения.)