Повечето членове на правителството обаче все още имат задръжки относно възможността да бъде нарушен норвежкият неутралитет. Въпреки силното настояване на Чърчил те се въздържат да разрешат незабавното изпълнение на проекта му. Но упълномощават началника на Генералния щаб „да плапира извършването на десант в Нарвик“ — крайната гара на железопътната линия, водеща до шведските железни мини в Гяливаре, откъдето рудата се прехвърля във Финландия. Въпреки че официално афишираната причина за такава операция е оказването на помощ за Финландия, голямата цел е да бъде установен контрол над шведските железни мини.
Същия месец в Берлин пристига важен посетител от Норвегия. Това е Виткун Куизлинг, бивш министър на отбраната, който оглавява малка партия от нацистки тип, силно симпатизираща на Германия. Той се среща с адмирал Редер и му внушава, че има опасност Великобритания скоро да окупира Нор-вегия. Куизлинг иска пари и тайна помощ за плановете си да организира пре-врат за сваляне на тогавашното норвежко правителство. Казва, че редица вис-ши норвежки офицери са готови да го подкрепят, включително според твърде-нията му и полковник Сундло — комендант на Нарвик. След като вземе властта, той смята да покани германците да защитават Норвегия и така да попречи на навлизането на англичаните.
Редер убеждава Хитлер да се срещне лично с Куизлинг и това става на 16 и на 18 декември. Стенограмата от техния разговор показва, че Хитлер е заявил, че „би предпочел Норвегия, както и останалите страни от Скандинавия да останат напълно неутрални“, защото „не иска да разширява театъра на военните действия“. Обаче „ако противникът подготвя разпростирането на войната, ще предприеме стъпки да се предпази от подобна опасност“. Междувременно на Куизлинг са обещани парични помощи и са му дадени увере-ния, че въпросът за оказване на военна подкрепа ще бъде проучен.
Въпреки това военният дневник на щаба на германските военноморски сили показва, че на 13 януари, месец по-късно, те все още са на мнение, че „най-благоприятното разрешение би било запазването на норвежкия неутралитетвъпреки изразеното безпокойство, че Великобритания възнамерява да окупи-ра Норвегия с мълчаливото съгласие на норвежкото правителство“.
Какво става по това време от другата страна на хълма? На 15 януари френският главнокомандващ генерал Гамелен изпраща меморандум до министър-председателя Даладие, в който посочва колко важно е да бъде открит нов театър на военни действия в Скандинавия. Той представя и план за съюзни-чески десант в Петсамо в северната част на Финландия заедно с превантивно „завземане на пристанища и летища по западното крайбрежие на Норвегия“, Планът предвижда също възможността за „разширяване на операцията в Швеция и окупиране на железните мини в Гяливаре“.
В реч по радиото Чърчил се обръща към неутралните страни и заявява, че е техен дълг да се включат в борбата срещу Хитлер, което, естествено, засилва германските страхове18. Има прекалено много открити намеци за действията на съюзниците.
На 27 януари Хитлер дава изрични заповеди на военните си съветници да подготвят реални планове за нахлуване в Норвегия, ако е необходимо. Създа-деният за целта специален щаб се събира за първи път на 5 февруари. В деня, в който съюзническото Върховно командване се събира в Париж, Чембърлейн взема със себе си Чърчил. На това съвещание са одобрени планове за подготовка на контингент от две британски дивизии и малко по-малобройна френска част като „помощ за Финландия“. Те трябва да действат под прикритието на доброволци, за да се намалят шансовете за открита война с Русия. Обаче се започва спор за маршрута, по който тези сили трябва да бъдат изпратени. Британското правителство изтъква трудностите за извършване на десанта в Петсамо и преимуществата той да бъде осъществен в Нарвик, осо-бено „за да се установи контрол над железните мини в Гяливаре“. Това трябва да бъде главната цел, а само част от контингента да продължи, за да окаже помощ на Финландия. Британските аргументи надделяват и е решено експе-диционният корпус да отплава в началото на март. На 16 февруари става съдбоносен инцидент. Германският кораб „Алтмарк“, който се връща от Южния Атлантик с британски военнопленници, е преследван от британски разрушители и търси убежище в един норвежки фиорд, Чърчил заповядва директно на капитан Вайън, командир на разрушителя „Косак“, да навлезе в норвежки води, да превземе „Алтмарк“ и да освободи воен-нопленниците. На мястото на събитието се намират два норвежки патрулни катера, но те са прогонени, а на последвалия протест от норвежкото прави-телство за навлизането в норвежки води не е обърнато внимание.
18
На 20 януари Чърчил заявява, че флотите на съюзниците са постигнали успех, гаранти-райки сигурността на движещите се в конвои съюзнически кораби за разлика от корабите държави, които търпят загуби от нападенията на подводници. После, след едно кратко отклонение, той задава въпроса: „Но какво би станало, ако тези неутрални държави, които споменах, а и другите, които не споменах, подчинявайки се на един споитанен импулс, бяха изпълнили дълга си в съответствие с устава на ОН (Обществото на народите — бел. прев.) и се изправеха заедно с британската и френската империя срещу агресията и злото?“ Това предизвиква смут и белгийската, датската, холандската и швейцарската преса бързат да отхвърлят тази възможност, а официален Лондон, връщайки се в известна степен към дните на примирието, обявява, че изказването изразява само личното мнение на Чърчил.