Но сега от подобен натиск вече няма никаква нужда, защото, както обяснява Чърчил, „на този етап Чембърлейн бе много по-склонен да бъдат предприети някакви агресивни действия“. Както през пролетта на 1939 г., след като веднъж взема решението, той се хвърля напред и с двата крака. Откривайки съвещанието на Съвета, той не само се обявява решително за предприемането на действия в Норвегия, но и настоява да бъде приет и другият любим проект на Чърчил — за хвърлянето на непрекъснат поток от мини в Рейн и в други германски реки от въздуха. Рейно изразява известни съмнения относно последната операция и заявява, че трябва да получи съгласието на Френския военен комитет, но с готовност подкрепя норвежката операция.
Решено е минирането на норвежките териториални води да бъде извършено на 5 април и да бъде подкрепено от десанти на войски в Нарвик, Тронххейм, Ьергън и Ставангър. Първият контингент трябва да отплава за Нарвик на 8 април. Обаче тогава се стига до ново забавяне. Френският военен комитет не се съгласява с хвърлянето на мини в Рейн, за да не предизвика германски отговор, който „ще се стовари върху Франция“. Французите не проявяват подобно безпокойство за отговора, който ще се стовари върху Норвегия заради другата операция. Гамелен дори подчертава, че една от нейните цели ще бъде „да вкара противника в капан, провокирайки го да извърши десант в Норвегия“. Същевременно Чембърлейн се опитва да наложи изпълнението и на двете операции и се споразумява с Чърчил той да отиде в Париж на 4 април, за да настоява отново за това. Той обаче не успява да убеди французите: да приемат плана му за Рейн.
Това означава кратковременно забавяне на „Уилфред“ — норвежкия план. Изглежда странно, че Чърчил се съгласява със забавянето, тъй като на съве-щание на военновременния кабинет предния ден от военното и външното министерство докладват за голям брой германски кораби с войници на борда, които се съсредоточават в пристанищата, намиращи се най-близо до Норвегия. Изказва се доста абсурдното и учудващо предположение, че тези войски изчакват в готовност да нанесат контраудар след британски десант в Норвегия.
Началото на норвежката операция е отложено с три дни за 8 април. Това ново забавяне се оказва фатално за перспективите за успех на операцията. То дава възможност на германците да влязат в Норвегия малко преди съюзниците.
Ма 1 април Хитлер окончателно взема решение и нарежда нахлуването в Норвегия и Дания да започне на 9 април в 5,15 часа сутринта. Той решава това, след като получава доклад, че на норвежката противовъздушна и брегова артилерия е било разрешено да открива огън, без да чака по-вишестоящи заповеди, което означава, че норвежките сили са приведени в готовност за действие и че всяко по-нататъшно забавяне слага край на шансовете му за изненада и успех.
В ранните часове на 9 април предните германски части, състоящи се главно от бойни кораби, пристигат в главните норвежки пристанища от Осло до Нарвик и ги превземат с лекота. Командирите им заявяват на местните власти, че взимат Норвегия под германска протекция срещу предстоящо съюзническо нахлуване — твърдение, което говорителите на съюзниците веднага отричат.
Както заявява лорд Хенки, който тогава е член на военновременния кабинет: „…от началото на планирането до германското нахлуване плановете и подготовката на Великобритания и на Германия бяха приблизително на едно равнище. Дори Великобритания беше започнала планирането малко по-рано… и двата плана трябваше да бъдат изпълнени почти едновременно, като Вели-кобритания беше с 24 часа по-напред в изпълнението на този акт на агресия, ако подобен термин може изобщо да бъде употребен за която и да било от страните“.
Обаче финалният спринт на Германия е по-силен и по-бърз. Тя спечелва състезанието с минимална преднина — почти с „фотофиниш“, Един от най-спорните пунктове на Нюрнбергските процеси е, че планирането и извършването на агресията срещу Норвегия стават едно от главните обвинения срещу германците. Трудно е да се разбере как британското и френското правителство са имали наглостта да одобрят включването на това обвинение и как официалните прокурори са настоявали за присъди по него. Подобна позиция е един от най-фрапантните примери за лицемерие в историята. Що се отнася до самата операция, най-изненадващото е разкритието за малкия размер на силите, завладели столицата и главните градове на Норвегия чрез този открит преврат. Те са се състояли от 2 линейни крайцера, малък линеен кораб, 7 кръстосвача, 14 разрушителя, 21 подводници, известен брой спомагателни кораби и около 10 000 войници, използвани за нахлуването. В никое от местата на десантите не са участвали повече от 2000 души. Включен е бил и един батальон парашутисти за завладяване на летищата на Осло и Ставангер. Това е първият случай на използване на парашутни части, но те се оказват много ценни. Най-решителният фактор за германския успех обаче се оказва Луфтвафе. Действителните сили, ангажирани в операцията, наброяват около 800 бойни и 250 транспортни самолета. Те хвърлят в ужас норвежците в първата фаза на операцията и по-късно парализират съюзническите контра-действия.