Като предварителна стъпка към осъществяване на главната си цел — на-хлуването в Лусон, Макартър решава да завземе междинния остров Миндоро, за да построи там летища, от които военновъздушните му сили — 5-о въздушно съединение, ще могат да осигуряват прикритие от въздуха на приближаващите по море към Лусон части. Това е рискована маневра, тъй като Миндоро се намира на близо 500 км от залива Лейте и много по-близо до японските летища в Лусон, особено летищата около Манила. Гарнизонът на Миндоро се състои обаче само от стотина души и след десант на 15 декември четирите изоставени японски писти са завзети само за няколко часа. Те са пригодени толкова бързо за използване от американците, че самолетите им пристигат там преди края на месеца. Акцията е улеснена в значителна степен от това, че групите бързоходни самолетоносачи на Хелси бомбардират летищата на Лусон и държат над тях чадър от изтребители, които пречат на японските бомбардировачи да излетят, за да атакуват Миндоро и приближаващите откъм морето американски войски.
На 3 януари американската армада, събрана от различни краища, отплаваот залива Лейте. Това са общо 164 кораба, между които 6 линейни, както и 17 ескортни самолетоносача, командвани от адмиралите Кинкейд и Олдендорф.
На 9 януари тя пристига недалеч от залива Лингаен (на 180 км от Манила), откъдето преди близо четири години японците започват нахлуването във Филипините. Рано сутринта на 10 януари започва десантът на 4-те дивизии от 6-а армия на Крюгер, които са последвани от още 2. Голяма помощ оказват групите бързоходни самолетоносачи във флота на Хелси, особено при отбиването на атаките на камикадзе, които нанасят все по-големи щети на корабите. След като осигуряват прикритие от въздуха на десантите в залива Лингаен, тези групи самолетоносачи навлизат дълбоко в Китайско море и нанасят съкрушителни удари на японските бази и кораби в Индокитай, Южен Китай, Хонконг, Формоза и Окинава. Това е демонстрация на уязвимостта на японската южна империя.
Междувременно войските на Крюгер напредват на юг от залива Лингаен към Манила, срещайки яростна съпротива. За да помогне за по-бързото им настъпление и да попречи на японците да отстъпят към полуостров Батаан, на 29 януари Макартър сваля на брега още един корпус близо до този полуостров. Два дни по-късно, без да срещне съпротива, е стоварена една въздуш-нодесантна дивизия при Насугбу, на 65 км южно от Манила. Докато тя успее да настъпи към Манила, войските на Крюгер вече достигат покрайнините на града и силите на Ямашита се оттеглят в планините.
Манила продължава обаче да бъде защитавана от адмирал Ивабучи, който командва военноморската база там. Той отказва да се подчини на заповедта на Ямашита да обяви Манила за свободен град и фанатично продължава да се сражава за всяка къща в продължение на един месец, което превръща града на развалини. Манила е прочистена напълно едва на 4 март. Междувременно са завзети полуостров Батаан и Корегидор, въпреки че японският гарнизон на този остров крепост успява да се задържи в продължение на десет дни. До средата на март пристанището на Манила е подготвено за използване от американските кораби, макар прочистването на планинската част на Лусон да продължава, а така също на остров Минданау и на по-малките южни острови.
Атаката на Иводзима
След завземането на основните райони във Филипините американците, нетърпеливи да продължат да нанасят удари на самата Япония, се отказват от предишните идеи на Макартър да завземат Формоза или част от крайбрежието на Китай, за да ги използват за военновъздушни бази, от които да атакуват Япония.
Съветът на началник-щабовете обаче все пак смята за нужно да бъде превзет Иводзима от групата на островите Бонин, който се намира на половината път между Сайпан и Токио, както и Окинава на островите Рюкю междуюгозападния край на Япония и Формоза. Те трябва да бъдат използвани като стратегически предмостия — предни бази, които да бъдат в помощ за бомбар-дировки над Япония.
Тъй като се смята, че операцията за превземането на Иводзима ще бъде по-лесна, е решено тя да бъда осъществена най-напред. Освен това островът е нужен за междинна база за аварийно кацане на бомбардировачите В-29 „Сюпърфортрис“, които излитат от Марианските острови и бомбардират Токио от ноември, а също и като база за ескортиращите ги изтребители, понеже никой изтребител не би могъл да прелети без прекъсване цялото разстояние.
Иводзима е вулканичен остров, дълъг само 6 км, и е ненаселен, като се изключи гарнизонът му. До септември гарнизонът не е голям и не би могъл да окаже голяма съпротива, но след това е увеличен на 25 000 души, а генерал Курибаяши изгражда отбранителни позиции като мрежа от изкопани в скалите пещери, добре прикрити и свързани помежду си с дълги тунели. Целта му е да се задържи там колкото може по-дълго, тъй като по-късно не може да очаква подкрепления поради огромното превъзходство на американците във въздуха и по море. Така че той трябва да разчита единствено на отбранителните възможности на своите позиции, като избягва традиционните и скъпо струващи японски контраатаки.