Това се знае със сигурност много преди края на битката за Окинава. Очевидно е също, че след като островът бъде завладян, американците скоро ще могат да засилят въздушните бомбардировки над Япония, тъй като летищата на Окинава са на по-малко от 650 км от Япония — една четвърт от разстоянието от Марианските острови.
Безнадеждността на положението е ясна на всеки стратег, особено на стратезите от военноморските сили, като адмирал Судзуки, който заради антивоенните му възгледи е бил заплашван от военни екстремисти още през 1936 г. Но той и стремящият му се към мир кабинет са спъвани от един сложен проблем. Въпреки желанието за мир приемането на съюзническото настояване за „безусловна капитулация“ ще изглежда като предателство към войските на фронта, които силно желаят да се бият до смърт. Тези сили, които все още държат в ръцете си като залог живота на хиляди почти умиращи от глад цивилни и военнопленници от съюзниците, могат да откажат да се подчинят на заповедта за прекратяване на огъня, ако условията са крайно унизителни и най-вече — ако има настояване за сваляне на императора, който в техните очи е не само суверен, но и божество. Проблемът е решен от самия император. На 20 юни той свиква съвещание на шестимата министри от вътрешния кабинет, т.нар. Върховен военен съвет, на което заявява: „Обсъдете въпроса за слагане край на войната колкото може по-скоро“. Между шестимата членове на съвета има съгласие по този въпрос, но докато министър-председателят, външният министър и министърът на военноморския флот са готови да приемат „безусловна капитулация“, другите трима — министърът на сухопътните войски и началник-щабовете на сухопътните войски и на флота настояват съпротивата да продължи, докато не бъдат получени някои смекчаващи условия. След време е решено принц Коное да бъде изпратен на мисия в Москва, за да преговаря за мир, а императорът на четири очи му дава инструкции да постигне мир на всяка цена. Като предварителна стъпка на 13 юли японското външно министерство официално уведомява Москва, че „императорът желае мир“.
Посланието стига до Сталин точно когато той се готви да замине за конференцията в Потсдам. Той изпраща леден отговор, че за него това предложение не е достатъчно конкретно, за да действа или да се съгласи да приеме мисията. Този път обаче уведомява Чърчил за установения контакт и тъкмо за него Чърчил казва на Труман, добавяйки от себе си предположението, че би било разумно да се промени стриктното настояване за „безусловна капитулация“.
Две седмици по-късно японското правителство изпраща ново послание на Сталин, в което се опитва да направи още по-ясна целта на мисията, но получава същия отрицателен отговор.
Междувременно правителството на Чърчил губи общите избори във Великобритания и Атли и Бевин заменят Чърчил и Идън в Потсдам, където на 28 юли Сталин докладва на конференцията за този нов контакт.
На американците вече е известно желанието на японците да бъде сложен край на войната, тъй като разузнаването им е засякло шифровани съобщения от японския външен министър до японския посланик в Москва. Но президентът Труман и повечето от главните му съветници, особено Стимсън и началник-щабът на американската армия генерал Маршал, толкова много желаят да бъде използвана атомната бомба, за да се ускори разгромът на Япония, колкото Сталин иска да влезе във войната срещу Япония, преди да е свършила, за да бъде в по-изгодно положение в Далечния изток.
Има хора, които изпитват повече съмнения, отколкото Чърчил твърди. Между тях е адмирал Лийхи, началник-щабът на президента Рузвелт, а след това и на президента Труман, на когото не се нрави идеята за използване на такова оръжие срещу цивилното население: „Моето мнение беше, че тъй като щяхме да бъдем първите, които го използват, не биваше да възприемаме етичните норми на варварите от тъмното минало. Не съм бил учен да водя война по този начин и войните не могат да бъдат печелени с унищожаването на жени и деца“. Предишната година той протестира пред Рузвелт срещу предложението да се използва бактериологично оръжие.