Тези инструкции, които са в съответствие с новия план на френския глав-нокомандващ Гамелен, са дадени със закъснение сутринта. Вечерта Гамелен е уволнен и заменен от Вейган, чиято първа работа е да отмени заповедта на Гамелен, докато се запознае с обстановката. След още три дни забавяне Вейган изготвя план, подобен на плана на предшественика му, но той остава само на хартия.
Междувременно Горт, макар да твърди, че инструкциите на правителството са неосъществими, прави опит да предприеме атака южно от Арас с две от своите 13 дивизии и с единствената изпратена във Франция танкова бригада. Когато на 21 май предприема контраудара, той се свежда само до настъплението на 2 слаби танкови батальона, следвани от 2 пехотни батальона. Танковете постигат известен напредък, обаче не получават подкрепа, тъй като пехотинците са засипани с бомби от пикиращи бомбардировачи. Намиращата се в съседство френска 1-ва армия е трябвало да окаже съдействие с две от своите 13 дивизии, но действителният й принос е незначителен. През тези дни бойният дух на французите многократно се парализира от пикиращите германски бомбардировачи и бързо маневриращите танкове.
За отбелязване е обезпокоителният ефект на този слаб танков контраудар върху някои хора от германското Върховно командване. За момент той ги кара да се замислят дали да не спрат настъплението на танковите си корпуси, които се намират далеч напред. Рундщет определя момента като „критичен“ заявявайки: „За кратко време имаше опасения, че нашите бронетанкови дивизии ще бъдат отрязани, преди пехотните дивизии да могат да пристигнат, за да ги подкрепят“21.
Този отзвук показва колко съществена щеше да бъде разликата, ако бри танският контраудар беше извършен с 2 бронетанкови дивизии вместо само с 2 танкови батальона.
След това кратко усилие при Арас съюзническите армии на север не правят повече опити да излязат от капана, а закъснялата офанзива от юг за об-лекчаване на положението им, която планира Вейган, е толкова немощна, че прилича повече на фарс. Тя е спряна с лекота от барикадата, която германските моторизирани дивизии бързо изграждат покрай Сома, за да попречат на всякаква намеса, докато танковите дивизии се придвижват на север, за да за-творят капана.
С такива бавноподвижни сили, каквито командва Вейган, неговите бомба-етични заповеди имат също толкова шансове за реален ефект, колкото закли-нанията на Чърчил към армиите „да се откажат от идеята за отблъскване на атаките зад бетонни укрепления и естествени прегради“ и да станат отново господари на положението „чрез яростно, безмилостно нападение“.
Докато висшите кръгове продължават да обсъждат непрактични планове, отрязаните на север армии отстъпват по един склон близо до брега. Те са подложени на засилващ се фронтален натиск от пехотните дивизии на Бок, въпреки че им е спестен смъртоносният удар в гърба от танковите части.
На 24 май Вейган ядосан се оплаква, че „британската армия на своя глава е предприела отстъпление от 40 км по посока на пристанищата в момент, когато нашите войски, придвижващи се от юг, заемат позиции на север, където трябва да се съединят със съюзниците си“. В действителност френските войски от юг не са постигнали никакъв значителен напредък, а британците още не са започнали да отстъпват — думите на Вейган само показват, че той живее в измислен свят.
Вечерта на 25 май Горт взема твърдо решение да отстъпи към морето при Дюнкекр. Четирийсет и осем часа по-рано германските танкови сили вече са пристигнали на брега на Ламанша само на 15 км от пристанището. На 26 май британското правителство разрешава на Министерството на войната да из-прати телеграма на Горт, с която одобрява предприетата от него стъпка, и го „упъкномощава“ да извърши такова отстъпление. На следващия ден нова телеграма му нарежда да евакуира войските си по море. Същия ден отбранителната линия на белгийската армия, която Бок атакува, се пропуква точно по средата, но вече няма никакви резерви, за да се затвори пробивът. Крал Леополд вече неколкократно изпраща предупреждения до Чърчил чрез адмирал Кийс, че положението става безнадеждно. Сега само с един удар то наистина вече е такова. По-голямата част от Белгия вече е завзета и гърбът на армията е по-близо до морето. Тя е прикована в тясна ивица земя пълна с цивилни бежанци. По тази причина късно следобед кралят решава да иска примирие и рано на следващата сутрин е обявено „прекратяване на огъня“. Белгийската капитулация увеличава опасността пътят за отстъпление на британските експедиционни части да бъде отрязан, преди да могат да стигнат Дюнкекр. Чърчил току-що е изпратил телеграма на крал Леополд с молба да се държи, която кралят в разговор с Горт на четири очи определя като „молба да се жертват заради тях“. Съвсем разбираемо е, че обкръжените белгийци, които вече са наясно, че британските войски се готвят за евакуация, не приемат тази молба в същата светлина както Чърчил. Крал Леополд не е готов да се вслуша и в съвета на Чърчил, „да избяга със самолет, преди да е станало твърде късно“. Кралят чувства, че „трябва да остане при своята армия и при народа си“. След време решението му може да изглежда неразумно, но за тогавашните обстоятелства това е бил достоен избор. По-късните критики, които Чърчил отправя по този повод, едва ли са основателни, а рязкото осъждане от френския министър-председател и френския печат направо са несправедливи, като се има предвид, че падането на Белгия е предизвикано от краха на френската отбрана на брега на Мьоз.
21
Предвиждайки тъкмо такава ситуация, каквато възниква през 1940 г., още от 1935 г. „Таймс“ и други издания призовават Великобритания да съсредоточи усилията си за изграждане на по-силни военновъздушни сили и на 2–3 танкови дивизии за контрауда срещу евентуален германски пробив във Франция, вместо да изпраща експедиционен корпус съставен от пехотни дивизии, с каквито французите разполагат в изобилие. Този принцип е възприет от правителството в края на 1937 г., но е изоставен в началото на 1939 г. в полза на изграждането на експедиционна сила по познатата схема. До май 1940 г. във Франция са изпратени 13 пехотни дивизии (включително 3 „трудовашки“) без нито една бронетанкова дивизия, обаче те се оказват неспособни да направят каквото и да било, за да спасят положението.