Първата тежка въздушна атака е предприета вечерта на 29 май и както отбелязва адмиралът, „в този ранен етап имахме голям късмет, че жизненоважният канал на дюнкеркското пристанище не беше блокирал от потънали кораби“. Запазването му е важно, защото по-голямата част от войските е пре-хвърлена на корабите от пристанището, а по-малко от една трета — от брега. През следващите три дни въздушните нападения зачестяват и на 2 юни евакуацията през деня трябва да бъде прекратена. От летища в Южна Англия изтребителите на британските ВВС правят всичко, което е по силите им, за да държат настрана Луфтвафе, но тъй като са по-малобройни и не могат да останат дълго над района, не могат да осигурят добро прикритие от въздуха. Честите бомбардировки са жестоко изпитание за чакащите на брега войници, въпреки че мекият пясък намалява ефекта им. В морето са причинени много по-големи материални загуби, сред които са 6 разрушителя, 8 транспортни кораба и над 200 малки морски съда от общо 860 различни по размери британски и съюзнически съда, събрани за евакуация. Щастливо обстоятелство е фактът, че германският флот прави твърде слаби опити да се намеси както с подводни така и с надводни съдове. Друго щастливо обстоятелство е, че евакуацията се извършва при изключително добро време.
До 30 май са евакуирани 126 000 войници, а всички останали успяват да пристигнат при предмостието в Дюнкерк. Изключение правят малки групи, чийто път за отстъпление е отрязан. Сега отбраната на това предмостие срещу настъпващия по суша противник, който се опитва да затвори обръча, става по решиттелна. Германците пропускат своята възможност За съжаление висшите френски военачалници в Белгия, придържайки се към неизпълнимия план на Вейган, се колебаят да отстъпят към морето и да се изтеглят колкото може по-бързо заедно с британците. В резултат от заба-вянето на 28 май пътят на почти половината от това, което е останало от френската 1-ва армия, е отрязан близо до Лил, а на 31 май тя е принудена да се предаде. Благодарение на смелата им тридневна съпротива останалите, а така също и британците се спасяват.
До полунощ на 2 юни британският ариергард е прехвърлен на корабите и евакуацията на британските експедиционни части е завършена — 224 000 души са спасени и само 2000 загиват в потопените по пътя към Англия кораби Евакуирани са около 95 000 души от съюзническите войски, основно францу-зи. През следващата нощ са положени всички усилия да бъдат евакуирани останалите французи и въпреки засилващите се трудности 26 000 от тях са спасени. За съжаление няколко хиляди души от френския ариергард са изос-тавени и това предизвиква гневни чувства във Франция, До сутринта на 4 юни, когато операцията е прекратена, в Англия се прехвърлени общо 338 000 британски и съюзнически войници. Това е изумително постижение в сравнение с първоначалните очаквания и е голям подвиг на флота.
Същевременно е очевидно, че запазването на възможността британските експедиционни сили да се сражават отново един ден не би било възможно без решението на Хитлер да спре танковите части на Клайст пред Дюнкерк 12 дни преди това — на 24 май.
По това време само един британски батальон прикрива ивица от 40 км, която представлява тилът на британската армия между Гравлин и Сен Омер, а останалите 100 км от брега на Ламанша са малко по-добре защитени. Много от мостовете още не са взривени и дори не е направена подготовка за събарянето им. Така за германските танкови части е нямало да бъде трудно да установят предмостия за преминаване на канала в редица места на 23 май, а както заявява Горт в телеграмата, „той (каналът) е единственото противотанково препятствие на този фланг“. Ако го бяха преминали, нищо не би могло да ги спре и да им попречи да заемат позиции встрани на отстъпващите към Дюнкерк британски войски — освен наложеното от Хитлер спиране.
Очевидно е обаче, че Хитлер е бил в много напрегнато и нервно състояние от началото на пробива във Франция. Изключителната лекота, с която се развива настъплението, и липсата на съпротива срещу неговите армии го карат да се чувства несигурен — всичко изглежда прекалено хубаво, за да е истина. Това негово настроение личи от дневника на началника на Генералния щаб Халдер. На 17 май, деня, след като френската отбрана отвъд Мьоз се срива, Халдер пише: „Един доста неприятен ден. Фюрерът е ужасно нервен. Уплашен от собствения си успех, той се страхува да рискува и предпочита да ни дръпне юздите“.