Те започват битката на 10 август с 929 налични изтребителя — главно едно-моторни „Месершмит-109“, но така също 227 двумоторни Ме-110, които са със сравнително по-голям обсег. Ме-109, чийто прототип се появява през 1936 г., развива максимална скорост 560 км/ч и способността му да набира бързо височина му дава допълнително предимство пред британските изтребители. Но по време на сражение при завоите и маневрите той е в по-малко изгодна позиция от тях. Освен това за разлика от тях в началото на битката пилотът не е защитен с броня, въпреки че резервоарите му за гориво са защитени против пробив от куршуми — нещо, което липсва при британските изтребители.
В тази битка ограниченият обсег се оказва решаващ фактор за германските едномоторни изтребители. Официалната далечина на полета на Ме-109-660 км, е много заблуждаваща. Истинският му радиус на действие в права и в обратна посока е малко повече от 160 км и от Па дьо Кале или полуостров Котантен му позволява да стигне едва до Лондон, като му остава съвсем малко време да се сражава там. Ако трябва да го кажем по друг начин, той може да остане във въздуха само 95 минути, което му дава едва 75–80 минути тактическо летателно време. Когато тежките загуби при бомбардировачите и очевидната им уязвимост налагат те да бъдат ескортирани от изтребители, се оказва, че на ден не могат да бъдат използвани повече от 300–400 бомбардировача дори и срещу обекти в Южна Англия, при положение че два изтребителя трябва да придружават всеки бомбардировач.
Ме-109 е и твърде труден за управление при излитане и кацане, а колесникът му е слаб. Проблемите от този недостатък се задълбочават от набързо подготвените импровизирани летища по френското крайбрежие. Двумоторният Ме-110 въпреки пределната си нормална скорост 547 км/ч се оказва значително по-бавен — често едва достига 482 км/ч и дори по-малко, и така британският „Спитфайър“ лесно го изпреварва. Освен това бавно набира скорост и е труден за маневриране. На него се е гледало като на „оперативната звезда на изтребителите на Луфтвафе“, но той се оказва най-голямото техническо разочарование и след време се налага за негова защита да бъде ескортиран от изтребители Ме-109. Най-големият недостатък на германските изтребители обаче е примитивното им радиооборудване. Въпреки че имат радиотелефон за връзка помежду си по време на полет, тя е много по-несъвършена, отколкото на англичаните, и не може да бъде контролирана от земята. След загубата на 400 самолета във Франция до средата на юли изтребителната мощ на Кралските военновъздушни сили е възстановена до около 650 машини — колкото са били при започването на германската офанзива през май. Това са главно хърикейни и спитфайъри, въпреки че все още има стотина други по-стари модели. Това забележително възстановяване се дължи до голяма степен на усилията на лорд Бийвърбрук, който при сформирането на правителството на Чърчил през май е назначен на новия пост министър на авиационното производство. Неговите критици се оплакват, че енергичната му намеса се е отразила отрицателно в по-дългосрочен план. Командващият изтребителната авиация маршал лорд Хю Даудинг обаче публично заявява, че „ефектът от назначаването може да бъде определен само като вълшебен“. До средата на лятото производството на изтребители се увеличава 2,5 пъти, а през цялата година англичаните произвеждат 4283 изтребителя, докато в Германия са произведени малко над 3000 едномоторни и двумоторни изтребители. По-трудно е да се направи сравнение на въоръжението на самолетите. Хърикейите и спитфайърите са въоръжени главно с картечници. На всеки от тях има по осем картечници, фиксирани в крилата. Това са американски картечници „Браунинг“. Оръжието е избрано, тъй като е достатъчно надеждно за контрол от разстояние и скорострелността му е висока — 1260 патрона в минута. Повечето Ме-109 имат по две фиксирани в обтекателите на мотора картечници и две 20-милиметрови оръдия в крилата — оръжие, разработено в резултат на опита от Гражданската война в Испания, използвана за опитно поле от Луфтвафе. Там са били изпробвани Ме-109, както и предишните модели изтребители, които по-късно отпадат от въоръжение. По-късно германският ас Адолф Галанд твърди, че въоръжението на Ме-109 е по-добро. Англичаните са раздвоени в мнението си по този въпрос, защото се смята, че високата скорострелност на картечниците „Браунинг“ дава предимство при стрелба от близко разстояние. Обаче се признава, че половин дузина оръдейни снаряди могат да нанесат много повече поражения, отколкото същият брой изстрели на картечниците „Браунинг“, и някои от британските пилоти на изтребители се оплакват, че дори когато със сигурност са улучили противника, „нищо не се случва“. Показателно е, че по време на битката около 30 спитфайъра са били въоръжени с по две 20-милиметрови оръдия „Испано“ („Ерликон“), а от октомври нататък са били използвани хърикейни с по четири оръдия.