Веднага след превземането на Бардия 7-а танкова дивизия се отправя на запад с цел да изолира Тобрук и австралийците да могат да се придвижат, за да атакуват крепостта на морския бряг. Тобрук е атакуван на 21 декември и пада на следващия ден, като са пленени 30 000 души, 236 оръдия и 87 танка. В това нападение участват само 16 танка „Матилда“, но отново на тях се дължи реши-телният пробив. Същата нощ някои от хората на кралския танков полк слушат новините по радиото и чуват коментаторът да казва: „Предполагаме, че начело на атаката е бил прочутият мотострелкови полк“. Един танкист е толкова вбе-сен, че рита силно радиоапарата и възкликва: „Трябва да си от колониалните войски, да си чернокож или от мотострелковаците, за да получиш признание втази война“. Тази реакция е оправдана, тъй като никога във военната история една бойна част не е играла толкова решителна роля в поредица от битки, кол-кото 7-и кралски танков полк при Сиди Барани, Бардия и Тобрук. Бързият успех на британското настъпление в Киренайка е още по-забележителен, тъй като е постигнат въпреки едно ново препятствие. Подкрепленията, транспортните средства и самолетите, които трябва да бъдат изпратени на О’Конър, са задържани в Египет, а някои части дори са му отнети, защото въображението на Чърчил сега се носи другаде. Подтикван от някогашния си опит в Първата световна война и окуражен от силната съпротива на гърците срещу италианците, той си представя възможността за създаване на мощна коалиция от балкански страни срещу Германия. Това е привлекателна, но не-реалистична картина, защото примитивните балкански армии нямат сили да се противопоставят на германските самолети и танкове, а англичаните могат да им изпратят съвсем незначителна помощ.
В началото на януари Чърчил решава да настоява пред гърците да приемат контингент от британски танкове и артилерия, който да бъде стоварен в Солун, и нарежда на Уейвъл да извърши незабавно приготовления за изпращане на такава войскова част, въпреки че това означава да бъдат отслабени и без това малките сили на О’Конър. Обаче генерал Метаксас, който по това време оглавява гръцкото правителство, не приема предложението, като твърди, че има вероятност предложеният контингент да стане повод за германска нахлуване, а той не се чувства достатъчно силен да я отблъсне. Освен това главнокомандващият генерал Папагос изразява мнение че за англичаните ще е по-разумно да завършат завладяването на Африка преди да започнат нещо ново и да раздвоят усилията си. Този любезен отказ от страна на гръцкото правителство съвпада със завладяването на Тобрук от О’Конър и британското правителство му разрешава да направи още една стъпка и да завземе пристанищния град Бенгази. Вероятно така е можело да завърши завладяването на Киренайка — източната половина на Италианска Северна Африка. Обаче британският министър-председател продължава да храни надежди за своя балкански проект и на Уейвъл е казано да не дава никакви подкрепления на О’Конър, което може да се отрази отрицателно върху съсредоточаването на сили и средства за действия на Балканите. След като получава разрешение да продължи настъплението, О’Конър отново постига много повече, отколкото се очаква от малобройните му сили. (Неговата мобилна 7-а бронетанкова дивизия е сведена само до 50 тежки и 95 леки танка, които имат много тънка броня и неефикасно оръдие за пробиване на танкова броня.) Като заварва врага в силна позиция на крайбрежния път при Дерна, той планира да го изтласка от там чрез обходна маневра веднага след като получат новите запаси и тежките танкове. Очаква се те да пристигнат навреме, за да може той да поднови настъплението на 12 февруари.
Но на 3 февруари военновъздушното разузнаване докладва, че противникът се готви да изостави ъгъла при Бенгази и да се оттегли на тясната ивица земя при Агейла, където да блокира пътя от Киренайка за Триполитания. Вече са забелязани големи колони да се отправят на път.
О’Конър веднага планира смела атака за пресичане на противниковото отстъпление, в която участва само 7-а бронетанкова дивизия в намаления си състав под командването на генерал Крий. Тя е изпратена през пустинята с цел крайбрежния път доста преди Бенгази. Трябва да се изминат 250 км от позицията при Мечили, като първият дълъг преход е през изключително тру-ден терен. Дивизията тръгва със запаси само за два дни и недостатъчно коли-чество гориво на едно от най-дръзките начинания във военната история.