Така Хитлер разбира, че може без особени рискове набързо да приключи с Чехословакия и след това да продължи настъплението си на Изток.
Отначало той няма намерение да тръгва срещу Полша, въпреки че към нея е присъединена най-голямата територия, отрязана от Германия след Първата световна война. Полша, както и Унгария му помагат да застраши тила на Чехословакия, принуждавайки я по този начин да капитулира пред исканията му — между другото Полша се възползва от възможността да заграби парче от територията на Чехословакия. Хитлер е склонен да приеме Полша като по-младши партньор, при условие че тя върне германското пристанище Данциг и даде на Германия свободен достъп до Източна Прусия през Полския коридор. При създалите се обстоятелства това е твърде скромно искане от страна на Хитлер. Обаче при последвалите през зимата дискусии той установява, че поляците упорито отказват да направят такава отстъпка и твърде самонадеяно надценяват собствените си сили. Въпреки това Хитлер продължава да се надява, че след допълнителни преговори те ще се съгласят. На 25 март той казва на своя главнокомандващ, че „не иска да решава проблема за Данциг със сила“. Тази позиция обаче е променена от една неочаквана стъпка на Великобритания, предприета в отговор на негови действия в друга посока.
През първите месеци на 1939 г. ръководителите на британското правителство са много по-доволни от когато и да било. Те наивно вярват, че мерките за ускорено превъоръжаване, програмата за превъоръжаване на Америка и икономическите трудности на Германия намаляват опасността. На 10 март Чембърлейн изразява в неофициални разговори мнението, че перспективата за мир е по-добра от всякога, и изразява надежда преди края на годината да Зъде свикана нова мирна конференция. На следващия ден в реч сър Самюъл Хоар — предшественикът на Идън на поста министър на външните работи и вече министър на вътрешните работи, изразява оптимизъм, че светът навлиза „в златен век“. Министрите уверяват приятели и критици, че поради тежкото си икономическо положение Германия е неспособна да води война и че ще бъде принудена да се подчини на условията на британското правителство в замяна на помощта, която то й предлага под формата на търговски договор. Двама министри — Оливър Стенли и Робърт Хъдсън, се канят да заминат за Берлин, за да уточнят условията по сключването му.
Същата седмица „Пънч“ излиза с карикатура, която показва как Джон Бул1 с въздишка на облекчение се събужда от кошмар, а доскорошният „страх от война“ излита през прозореца. Никога не е имало такова изобилие на абсурдно оптимистични илюзии, както в идите2 на март 1939 г.
Междувременно нацистите насърчават сепаратистките движения в Чехословакия и подклаждат провала й отвътре. На 12 март словаците обявяват независимост, след като техният лидер отец Тисо посещава Хитлер в Берлин.
Полският външен министър — полковник Бек, постъпва още по-недалновидно, като изразява публично пълната си симпатия към словаците. На 15 март германските войски навлизат в Прага, след като чешкият президент отстъпва пред искането на Хитлер да установи „протекторат“ над Бохемия и като последица от това да окупира страната.
Предишната есен, когато е сключено Мюнхенското споразумение, британското правителство дава гаранции за защита на Чехословакия от агресия. Обаче Чембърлейн заявява в Камарата на общините, че с отцепването на Словакия тези гаранции се анулират и че вече не се чувства обвързан с това задължение. Макар да изразява съжаление по повод на случилото се, той дава да се разбере в Камарата, че не вижда причина за „отклоняване“ от британската политика.
Но след няколко дни Чембърлейн прави рязък завой, който е толкова внезапен и с такива далечни последици, че изумява света. Неочаквано той взема решение да блокира всички по-нататъшни стъпки на Хитлер и на 29 март изпраща на Полша предложение да я подкрепя срещу „всякакви действия, заплашващи полската независимост, на които полското правителство реши, че е жизненоважно да се противопостави“.
Невъзможно е да се прецени това негово действие от какво е било повлияно толкова решително — дали е било предизвикано от натиска на общественото възмущение или от неговото собствено, дали се е дължало на гнева му, че е бил изигран от Хитлер, или се е почувствал унизен от това, че се е показал глупак в очите на собствения си народ.
Повечето хора във Великобритания, които подкрепят и аплодират примиренческата му политика, претърпяват подобна силна метаморфоза, изострена от укорите на „другата половина“ от нацията. Скъсването е окончателно, а нацията отново е обединена от общото негодувание.