Много ниско прелетя хеликоптер и се приземи някъде в имението на Кенеди. Кларис каза, че се питала кой ли е бил на борда му.
— Папа Йоан шести — отвърна капитанът.
Излезе икономът, който се казваше Джон, и донесе голяма купа. Помислих, че са пуканки или фъстъци, но се оказаха значки с лика на Бари Голдуотър. Капитанът накара Джон да излезе навън и да ги раздава на хората от колите. Доста от тях си взеха. Бяха разочаровани. Бяха ядосани.
Някои от бързоходците на петдесет мили, които всъщност бяха изминали шейсет и седем, помолиха да им позволят да полежат на ливадата на Румфорд. Бяха изтощени. Смятаха, че ако не самият президент, то поне председателят на Върховния съд е длъжен да им благодари, че са изминали такова голямо разстояние. Капитанът им каза, че няма нищо против да легнат, но че освен това би им дал лимонада, ако си сложат значките на Голдуотър. Направиха го с радост.
— Капитане — попитах го аз, — къде е онзи ваш син, приятното момче, което говори пред нас в Ню Хемпшир?
— Момчето, което говори пред вас, е единственият ми син — отвърна той.
— Наистина му се отдаваше — отбелязах аз.
— Кръвта вода не става.
Кларис отново въздъхна като свирка на далечен товарен влак.
— Момчето отиде да плува точно преди да дойдеш — обясни капитанът. — Трябва да се върне всеки момент, освен ако не го е обезглавила ирландската мафия с водните ски.
Той отиде на верандата към морето, за да види дали няма да зърне младия Робърт Тафт Румфорд, докато плува. Там се виждаше катер на бреговата охрана, който пропъждаше туристите с яхти настрана от брега на Кенеди. Имаше и увеселително корабче, претъпкано с хора, чиито очи бяха вперени в нашата посока. На мостика бе монтиран огромен високоговорител и чувахме буквално всичко, което им казваха.
— Бялата лодка, ето там, е „Хъни Фиц“, личната яхта на президента. До нея е „Марлин“, която принадлежи на бащата на президента, Джоузеф Кенеди, бивш посланик.
— Коритото на президента, коритото на бащата на президента! — обади се капитанът. Наричаше моторниците „корито“. — Това пристанище би трябвало да е предимно за платноходи.
На стената на верандата висеше карта на пристанището и околността. Разгледах я и открих „Румфорд Пойнт“, „Румфорд Рок“ и плитчина „Румфорд“. Капитанът ми обясни, че семейството му живее в Хаянис Порт още от 1884 година.
— Няма нищо, наречено на фамилията Кенеди — отбелязах аз.
— А защо трябва да има? — учуди се той. — Дойдоха тук завчера.
— Завчера? — учудих се аз на свой ред.
И той ме попита:
— А как можеш да наречеш хиляда деветстотин двайсет и първа?
— О, не — каза екскурзоводът на един от пасажерите, — това не е резиденцията на президента. Всички питат това. Голямата тухлена сграда е къщата на Румфорд. Съгласен съм, че е твърде голяма, за да се нарича „къща“, но знаете какви са богатите.
— Деморализирани и доведени до банкрут от грабителски данъци — отбеляза Румфорд. — Знаеш ли, Кенеди не е първият президент, който е бил в Хаянис Порт. Хардинг, Кулидж и Хувър са гостували на баща ми, в същата тази къща. Кенеди обаче е първият президент, който се е заел да превърне Хаянис Порт в източен филиал на „Дисниленд“.
— Не, не знам откъде Румфорд са взели парите си, но знам, че въобще не им се налага да работят. Седят ей там, на онази веранда, пият мартини и се наслаждават на морския бриз.
Капитанът експлодира. Закани се, че ще съди собствениците на увеселителното корабче за кръгъл милион и ме накара да отида с него до кабинета му, за да се обади на своите адвокати.
— Ти си свидетел — кимна ми той.
Но преди да успее да позвъни на адвокатите си, телефонът иззвъня. Обаждаше се агент на тайните служби на име Реймънд Бойл. По-късно научих, че Бойл е известен в средите на семейство Кенеди като „специалист по Румфорд“ и „посланик Румфордски“. Когато възникнеше нещо, свързано със семейство Румфорд, с него трябваше да се занимава той.
Капитанът ми каза да се кача горе и да слушам на деривата във вестибюла.
— Така ще добиеш представа колко арогантни са станали държавните служители в наши дни — добави той.
Качих се горе.
— Тайните ви служби са едни от най-малко тайните служби, които някога съм виждал — говореше капитанът, когато вдигнах слушалката. — Виждал съм редовни части с барабани и фанфари, които по-малко бият на очи. Разказвал ли съм ти някога за онзи път, когато баща ми отиде да лови риба с Калвин Хувър, който също беше президент, между другото, отвъд кея на яхт клуба?
— Да, сър. Много пъти — отвърна Бойл. — Хубава история и с удоволствие ще я чуя пак някой път. Сега, обаче, се обаждам във връзка със сина ви.