— Ах, значи вие не сте загубили гласа си все пак! — засмя се Авакум.
— Аз не обичам празните приказки — каза тихо Спиридон.
— Празните приказки не обичате, а съдържателните не чувате. Добре — той се наведе към него: — Но какво собствено намирате за странно?
— Неочакваното изчезване на нашия шеф! — обади се наместо него Димо от насрещната страна на масата. — На вас не ви ли направи впечатление?
— Не! — поклати глава Авакум. — Аз не съм впечатлителен човек. Но мисля, че с всекиго може да се случи!
— Какво?
— Да бъде повикан по телефона!
— О, да! Стига ония, които го викат, да знаят предварително къде се намира!
— Точно така! Моите приятели знаят, че съм в „Пияни вишни“ и могат всеки момент да ме потърсят. Нима вашата съпруга, ако знае, че сте в „Пияни вишни“ и има нужда от вас, няма да ви потърси? — обърна се той към Спиридон Хафезов.
— Моля! — повдигна Спиридон ръка. — Моята съпруга не знае, че съм в „Пияни вишни“, и слава богу.
— Не знае ли? — учуди се Авакум.
В тоя момент пристигна човекът, когото Авакум наричаше „Алекси“.
— Алекси, заповядай при нас! — покани го Авакум. — Има свободен стол.
— Благодаря за вниманието. Ще седна до камината да се постопля — отвърна вежливо Алекси. — Навън вали ужасен дъжд и е дяволски студено.
— Донеси ни, приятелю, още по една чашка коняк! — обърна се Авакум към келнера, който сервираше масата на първия директор. — И на него също чашка коняк! — посочи с глава към Алекси. И като се наведе към Спиридон Хафезов, продължи с ласкаво-дружелюбен глас прекъснатия диалог: — Значи, вие водите двойствен живот!
— Защо „двойствен“? — сепна се Спиридон.
— Защото имате тайни от жена си! Всеки човек, който има някакви тайни, води двойствен живот!
— Браво! — за пръв път се съгласи с него Димо. — Вие разсъждавате съвсем логически!
— Той прави произволни изводи!
— Но защо се засягате? — попита Авакум.
— Засягам ли се?
— Дори се тревожите!
— А вас какво ви влиза в работата дали се тревожа?
— Но аз се шегувам, другарю Хафезов. Просто така, за да ни бъде по-весело. Извинявайте.
— Археолозите да си гледат своите тайни, а от чуждите много да не се интересуват — каза мрачно Хафезов.
— Тъй трябва да бъде — подкрепи го Димо, който изведнъж си спомни, че Хафезов все пак му е колега.
— Значи, вие двамата образувате общ фронт против мене? Нещо като „комбина“? — отново подхвана играта Авакум. — А защо, моля ви се?
— Хайде, сега пък и „комбина“? — усмихна се кисело Димо Карадимов. — Как ви дойде наум?
— Няма никакъв „общ“ фронт срещу вас, нито изобщо! — каза хладно Спиридон. — В нашата работа всеки отговаря за себе си, а в живота всеки виси на своя си крак. На своя си крак! — повтори той, като, кой знае защо, погледна многозначително колегата си, а не Авакум.
— Колега Хафезов, стига си споменавал тия крака, че ми замирисаха! — намръщи се Димо и в очите му светнаха лоши огънчета. — Крака, та крака! Е, омръзна ми.
От съседната маса се обади помощникът на генералния директор:
— Какво се разгорещихте толкова, другарю Карадимов? Коняка ли е виновен?
— Виновен е този, другарю директор! — Димо посочи с пръст към гърдите на Хафезов. — Страда от някаква кракомания, все за крака говори и аз не издържах!
— Той изобщо е много нервен напоследък! — повдигна рамене Хафезов.
— Инженер Карадимов е първият кавалер на град Н и е напълно естествено да бъде понякога неспокоен. Трябва да го разбирате и да му влизате в положението.
Димо въздъхна дълбоко, сложи ръка на гърдите си и рече:
— Благодаря ви за застъпничеството, другарю директор! Обикновено женените мъже са неприязнено настроени към мен, един бог знае защо, и затова аз се нуждая повече от всички от другарска помощ.
— Ще ти бъде оказвана най-драговолно! — засмя се първият директор.
Авакум се усмихна на тия думи, а първият директор отново потъна в сериозен разговор със своя съсед.
След някое време в „кътчето“ се завърна Прокопи и още от входа се усмихна някак виновно и малко гузно.
— Забавих ли се? — допита той.
Авакум погледна часовника си и отговори:
— Сега е седем часа и три минути. Бавили сте се малко повече от половин час. Но това е нищо! Седнете, мястото ви е запазено.
— Най-напред ще се огрея на камината, защото по-изстинах. Тоя леден дъжд навън може всяка минута да се превърне на сняг, толкова е студено!
Той застана пред решетката на камината и разпери ръце срещу пламъците. Силуетът на длъгнестата му фигура се отрази на насрещната стена по един ужасен начин. Там се виждаше сякаш не фигура на човек, а фигура на дявол, и то на дявол, който нямаше върху раменете си глава.