Пет минути след тия кратки реплики в „кътчето“ се втурна като фурия пазачът на конструкторското отделение бай Стамо, мокър от главата до петите, с каска на мотоциклетист, в кожено яке и с ботуши на военен. Старшина от Н-ския артилерийски полк, пенсиониран поради сърдечно заболяване. С влизането си той откозирува на първия директор, после с два скока се намери при Прокопи.
— Ключът! — ревна яростно бай Стамо и протегна ръка.
Прокопи промени малко цвета на лицето си, но запази спокойствие и след като помълча няколко секунди, с достойнство попита:
— Какъв ключ те е патил?
Бай Стамо на свой ред побледня. Той отвори уста, сякаш някой го беше стиснал за гушата, и ръката му като отсечена се отпусна.
— Как какъв ключ? Ами ключа от отделението, дето ви го дадох преди половин час, за да влезете вътре!
— Ти не си с ума си! — поклати глава Прокопи. Ако преди половин час съм бил в завода, сега щях ли да съм тук? Аз да нямам нещо като криле на раменете си?
— Не се шегувайте, другарю Сапарев! — повиши глас бившият старшина.
— Махай се от главата ми, докато не съм извикал болницата, за да те приберат! — на свой ред викна Прокопи. — Ти си полудял!
Бай Стамо отстъпи крачка встрани и огледа всички с уплашени и измъчени очи.
Само Алекси го нямаше. На неговото място беше застанал Авакум.
Като срещна погледа на първия директор, бай Стамо се покашля и рече:
— Кажете му, другарю директор, да ми върне ключа! Защо ги разиграва такива?
— Почакай малко! — каза първият директор. — Защо не си поиска ключа от негова милост навреме, още в завода, ами препускаш да го търсиш тук?
— Защото, другарю директор, когато се върнах, негова милост вече го нямаше, беше си отишъл!
— А ти къде си ходил? Защо си го оставил сам?
— Той ми каза: „Аз имам да правя една справка. Ще се позабавя двадесетина минути, ти иди в бюфета, поръчай ми кафе и два сандвича и ми ги донеси. Аз ще се заключа отвътре!“ Когато донесох тия неща, негова милост беше излязъл вече!
— А ключът?
— Ключът го нямаше ни отвътре, ни отвън. Негова милост го взел със себе си!
— Какви фантазии дрънкаш, негоднико! — сви юмруци Прокопи и пристъпи заплашително към бай Стамо. — Я ме погледни в очите!
— Гледам те!
— Аз ли съм бил при тебе преди половин час!
— Ти.
— Сигурен ли си?
— Мога да се закълна в баща си и майка си!
— Лъжец! — изрева Прокопи. Той замахна и една оглушителна плесница отекна в „кътчето“, сякаш някой беше строшил суха дъска.
Бившият старшина не помръдна, само очите му се разтвориха широко. Така, с необикновено разтворени очи, той постоя петнайсетина секунди, после рухна тежко на пода като подсечено дърво. Главата му се удари в масата, чашите подскочиха, но се обърна само чашата на Спиридон Хафезов. Жълтата течност потече и няколко капки се стекоха върху бузата на бившия старшина.
В тоя момент на входа се появиха като по поръчка група милиционери, водени от лейтенант. Те сякаш бяха стояли някъде съвсем наблизо, очаквали бяха свадата между Прокопи и пазача, за да се намесят в най-критичния момент, и все пак бяха закъснели малко. Зад гърбовете на милиционерите стърчеше високата фигура на „Алекси“. Авакум като срещна погледа му, леко му се усмихна, само с очите си, и „Алекси“ също едва забележимо поклати глава.
След като бай Стамо беше изнесен и откаран в окръжната болница (тя се намираше зад лятната градина на кръчмата), лейтенантът попита Прокопи:
— Какво се е случило между вас?
— Той го удари! — побърза да отговори Спиридон Хафезов, макар че лейтенантът питаше не него, а Прокопи.
— Плеснах му един шамар. — При това той погледна колегата си с толкова страшни и изпълнени с огън очи, че оня се сви, примига и наведе глава.
— Вярно е, че инженер Сапарев плесна пазача — обади се важно първият директор, — но аз ви уверявам, че такъв удар не би повалил дори едно дете, камо ли едър и як човек, какъвто е нашият пазач. Той навярно е припаднал от вълнение.
— Това ще се разбере в болницата — каза лейтенантът.
— Аз съжалявам за постъпката си. — Прокопи погледна първия директор и мрачно мълча някое време. — Но вие ще се съгласите, че аз нямах друг избор. Тоя човек ме прави на луд!
— Простете — усмихна се от другата страна на масата Димо Карадимов, — но аз съм ви казвал и друг път, че това дълго палто, дето носите, и с тоя ваш старомоден чадър от времето на Първата световна война вие наистина приличате на малко „особен“ човек.
— Хайде, хайде — обади се Спиридон Хафезов, който отново беше възвърнал храбростта си.