— От една наша братска страна, с която сме се кооперирали за съвместно производство на специални стомани. В документа е записан химическия състав на стоманата и е обяснена технологията, която трябва да се прилага при нейното производство. Двадесет страници чертежи и текст!
— Представлява ли този документ интерес за чуждото разузнаване?
— Навярно!
Хафезов неочаквано навежда глава, като дава вид, че е разтревожен.
— Какво ви смущава, гражданино Хафезов?
— Знаете ли, другарю следовател, аз съм подписал клетвена декларация да не приказвам никъде по такива въпроси.
— Пред мен, в тази стая може да се приказва за всичко. Кога получихте във вашето отделение този документ?
— Този документ беше донесен в нашето отделение лично от генералния директор. Ние тримата подписахме разписка, че сме получили еди-какъв си документ с кодово заглавие еди-какво си. Освен нас тримата и генералния директор никой в България, другарю следовател, не знае за съществуването на тоя документ.
— Защо държите във вашия шкаф такъв отговорен документ? Нима генералния директор няма по-сигурен сейф?
— Точно тъй, другарю следовател, генералния директор има много по-сигурен сейф и затова в неговата каса ние държим най-важните си книжа. Когато някой от нас поиска да види нещо, някаква справка да направи, генералния директор лично отключва и лично предава в ръцете на тогова от нас важния документ. Ако трябва тоя да го отнесе до нашето отделение — придружават го и на отиване и на връщане двама милиционери. Този ред ние щяхме и днес да го спазим, но генералния директор излязъл междувременно, извикали го и ние се принудихме да заключим документа в нашия шкаф.
— Ами не ви ли дойде наум такъв вариант, някой от вас да остане в отделението, а другите двама да търсят генералния директор?
— Някой от нас да остане в отделението? Какво говорите! Кой е тоя самоотвержен глупак, който би поел подобен риск? Ако след време нещо от въпросния документ стане известно някъде си, нали подозренията ще паднат най-напред върху тогова, самоотвержения глупак!
— И затова, за да ви е мирна главата, вие предпочетохте да идете на кръчма?
— Това беше единственото делово предложение, което излезе из устата на нашия началник. В сложни ситуации началникът решава, а подчинените слушат.
— В случая той е предложил, а на вас предложението се е понравило по едни или други причини.
— Какво искате да кажете, другарю следовател?
— Поне това не сте ли научили от почитаемата другарка Хафезова, че на следователя не се задават въпроси? Свободен сте, гражданино Хафезов. Ето ви пропуска!
Екранът като че ли е станал по-светъл, влязъл е Димо Карадимов. Чувствува се, че полага усилия да изглежда сериозен, проникнат от „важността на момента“, но очите му се усмихват и ведрото му лице сякаш казва: „За какъв дявол стоите тук, драги следователю, ами не излезете навън да си поживеете, както се следва?“
— Сам ли решихте да дойдете в „Пияни вишни“, или някой ви покани?
— И едното, и другото! Вътрешно бях узрял, но ме покани началника.
— Беше ли смутен за нещо вашият началник, когато тръгнахте за кръчмата?
— Откъде ще зная, този особен индивид винаги ми изглежда малко странен. И днес не беше в ред.
— В какъв смисъл?
— Пушеше повече от обикновено, въздишаше, поклащаше често глава.
— И според вас — защо?
— Ами, мъчи го нещо! Аз защо не въздишам?
— Какво по-точно съдържа секретния документ, който получихте днес следобед.
— Съдържа химически формули, температурни режими, уравнения от диференциален тип за определяне на оптимални условия и пр.
— Защо не останахте в отделението да пазите лично документа?
— С удоволствие щях да остана, но никой не ми нареди. Аз бях свободен тази вечер, нямах ангажименти, можех да остана, разбира се!
— Кой трябваше да се разпореди?
— Инженер Сапарев, кой друг!
— А вие защо не го подсетихте?
— Нали ви казах, че е особняк, щеше да се засегне. Той е свръхчестолюбив!
Пауза.
— Благодаря ви, другарю Димов! Ето ви пропуск! Лека нощ.
Майор Иванов се стресна, когато влезе в апаратната стая. Телевизионната уредба вече не работеше, но Авакум още не беше запалил осветлението и в гробния мрак блещукаше едва забележимо само червеното огънче на димящата му лула. Едва беше натиснал копчето на електрическия ключ и радиотелефонът в същия миг остро записука. Обаждаше се капитан Петров, когото Авакум беше изпратил преди 15 минути в завода. Когато разговорът между двамата завърши, а той не продължи повече от половин минута, Авакум каза на майора, който беше заел вече мястото си зад котлона с кафеничето: