— След един час заминавам за село Воднянци при моя стар приятел Анастаси Буков. Запиши си наум следното: първо, да се постави под денонощно наблюдение майката на Прокопи Сапарев, доктор Юлия Сапарева; второ, довечера ще чакам да ми се обадиш в 23,00 часа. За позивните и за кода сме се разбрали. Имаш ли още въпроси?
— Да. Допускате ли, че Прокопи има чичо, макар баща му да не е имал брат?
— Не изключвам!
— Domine, non sum dignus! — разпери ръце капитан Петров.
— Да се надяваме, че ще докажем обратното! — усмихна се скромно Авакум.
В три часа следобед от Н излязоха две коли. Първата беше на полковник Горанов, той отиваше в София да докладва хипотезата си и да иска отстраняването на Авакум. Във втората кола пътуваше Авакум, той отиваше в село Воднянци при своя стар приятел Анастаси.
Не валеше като снощи, но времето беше сумрачно, навъсено, тежки облаци бяха надвиснали ниско над равнината. Из блоковете, ширнали се като черни безбрежни реки от двете страни на магистралата, не се мяркаше ни машина, ни жива душа. Летяха на малки ята гарвани, царуваше безлюдие, времето като че ли беше спряло за някой и друг ден в ничията земя между есента и зимата. Есента се бавеше, зимата не бързаше и светът не знаеше какво да чака — дъжд или сняг. Гарваните крещяха нещо на своя си език и не изглеждаха недоволни, най-красивото време за тях беше навъсеното, най-сладкият сезон — последните мрачни дни на есента.
Относно времето хората не се разбираха с гарваните, но Авакум правеше изключение. Есента беше неговата пролет, а последните дни на есента — неговият месец май. Поради тези причини той беше в добро настроение, а интересната задача, която му предстоеше да реши, правеше доброто му настроение още по-бодро. Тази задача сякаш идеше по поръчка. Колкото наближаваше времето за оттегляне, толкова той се безпокоеше за последните усилия, в които щеше да впрегне ума и сърцето си: щяха ли да бъдат достойни за възможностите му, или съдбата щеше да му изиграе един долен номер в лебедовия му час. Случаят „ЗСС“ не беше, разбира се, изключителен, нямаше размаха на Момчиловската афера, но съдържаше едно странно противоречие между факти и логика, между доказателства и достоверност и тази чудновата противоречивост създаваше мъчнотии, над които си струваше да си блъска главата. Той беше благодарен на съдбата си, че го сблъскваше с подобни случаи, доволен беше от времето, че не го изтезаваше със слънце и ясно небе, затова равномерното боботене на мотора действуваше на нервите му като бодра песен, а унилият пейзаж наоколо извикваше в душата му светли спомени от неговия не кой знае колко дълъг и весел живот.
Така неусетно стигна до село Воднянци. На площада срещу киното и ресторанта зави наляво и скоро се намери на изоставения път. Десет минути по-късно той спря колата пред някогашната кръчма. Наближаваше пет часа. От горната част на пътя прииждаше сивата дрезгавина на ранната привечер, а откъм блатото влачеше повесмото си рядка мъглица като пушилка от слаб огън.
Къщата беше със спуснати кепенци, не светеше никъде, Анастаси не беше се прибрал още от работа. Тишина, натежала от влага и самотия, лежеше над това усойно място и дори Авакум, който не обичаше многолюдието, дори той се почувствува в тоя миг някак встрани от света и прекалено сам. „Не е добре бедният ми приятел, щом живее доволен сред тоя пущинак“ — помисли Авакум и побърза да обиколи къщата, да огледа туй-онуй, да се разсее, за да не би в жалостта, която го беше повлякла, да се намери и самият той. Защото, ако трябваше справедливо да отсъди, и той предпочиташе дълбоко в себе си да живее настрани от настоящето и по-близо до миналото — предпочитание, което не можа да осъществи през целия си живот.
Тъкмо беше излязал в гърба на къщата, и на пътеката, изплавал сякаш от мъглата на блатото, изскочи старият Драгнев. Докато се изнизваше от мъглата, той изглеждаше още по-огромен и някак свръхестествен и Авакум, макар да беше свикнал на всякакви изненади усети изведнъж една дълга и неприятна тръпка по раменете си.
— Вие ли сте приятеля на доктора? — избоботи с дълбокия си контрабас старият Драгнев.
— Да речем! — отговори уклончиво Авакум.
— Ако вие сте тоя човек, може да заповядате! — каза старият Драгнев. — Докторът ми заръча да ви отворя, в случай че сте пристигнали, преди да се е върнал от работа. А! — кимна той по посока на Авакумовата волга, докато превърташе ключа. — С количка сте дошли. Браво! Аз уважавам волгите! Моля! — Той отвори вратата и направи път на Авакум. — И стопаните на волгата уважавам! — допълни той.