Край пътя между завода и „Пияни вишни“ се зеленеят няколко стари орехови дървета и от птичи поглед, навярно поради тях, околният пейзаж изглежда по-български, по-национален. Но гледани от пътя, върху фона на дивотията, която описахме, те не приличат кой знае колко на български орехи, защото около българските орехи всичко наоколо е китно и приятно за окото, а околността, сред която тия дървета стърчат, не може да се похвали с нищо китно и мило. А освен това те навяват лоши мисли и неспокойни чувства, защото под едно от тях, и то не много отдавна, коренен жител на град Н заклал жена си, а сетне се обесил на чепатия му клон. Тоя енчанин съвсем не бил в първа младост, но научил от не знам къде си, че жена му от дълги години поддържала любовни връзки с неговия шеф, който също така от дълги години му бил верен и неразделен приятел. Така приказва мълвата, а колко истина има в тия приказки, никой не знае, пък и не е важно, защото и най-лошата истина не може да оправдае едно безумие.
Така че дори и тия стари и клонати орехи с огромни корони, под които могат да пладнуват — или по-точно, под които някога са пладнували рунни стада овце, — дори и те не могат да смекчат неприветливия характер на местността и лошата слава на пътя, който минава през нея. Случайните пътници избягват да се спират и през най-големите жеги в сянката на тия стари гиганти. Когато са на почтена възраст, всички орехови дървета си приличат и затова на мнозина от случайните пътници се привижда, че под всяко дърво — особено през жежките дни, когато слънцето силно напича — полският ветрец като че ли клатушка по един обесен човек. Разбира се, това е глупост, защото орехът, под който е станала онази случка, е един и е известен на всички, но нали старите орехови дървета си приличат и когато слънцето вземе силно да припича, какво ли не се мярка пред очите на човек!
И така, този път не е приветлив и на пръв поглед изглежда доста странно, че трима видни мъже от завода са тръгнали тъкмо по него, за да стигнат до кръчмата „Пияни вишни“. Но ако човек узнае кои са тия хора и му станат ясни особените причини, поради които всеки от тях е направил своя избор и е предпочел тоя път, а не „царския“, тоест магистралата, ще махне само с ръка и ще ги остави да си вървят по живо и по здраво към своята цел.
Първият от тях, най-високият, с мрачно лице и навъсени вежди, дето върви една крачка пред другите, е началникът на конструкторското отделение. Той е около 36-годишен, казва се Прокопи Сапарев, облечен е в широко черно пардесю, носи меко черно бомбе и в ръката си държи старомоден чадър, който силно размахва. Това, дето върви пред другите, па макар и с една крачка, не е случайно, той се смята за първенец в металознанието, бил е сътрудник на института по металознание при Академията на науките и е готов да удари с чадъра си по главата всеки, който би се опитал да го поучава. Той има лека кола „Вартбург“, но не се вози на нея; лекарите са му предписали да ходи повече пеш и на чист въздух, защото страда от безсъние.
Вторият човек, който върви подир Прокопи Сапарев и малко надясно от него, е главният технолог на завода, казва се Спиридон Хафезов, има вид на мъж, навлязъл в оная междинна възраст, когато не изглежда нито млад, нито пък стар, каквито са, да речем, 40-годишните. Той е с една глава по-нисък от Прокопи, но е плещест и походката му е твърда като на оногова, и дори по-стегната — „офицерска“, за окото на военния човек. И той има основание да ходи по командирски и да не търпи някой да го задминава, защото също се мисли за първенец в металознанието и също е бил сътрудник в оня институт при БАН. Но за разлика от Прокопи той е по-сдържан, не размахва по господарски никакви старовремски чадъри и тази разлика в държанието се дължи на кръвта: Прокопи е син на заможно семейство, а бащата и дедите на Спиридон са били все изполичари и аргати.