— Какъв стопанин — усмихна се сдържано Авакум. — Не виждате ли, че колата има бял номер?
— Това е подробност! — рече старият Драгнев. — Аз обикновено гледам човека, а после номера!
Той включи електрическия радиатор и покани Авакум да седне по-близо.
— Тук е влажничко! — рече той. — От блатото иде голяма влага.
— Вие се разпореждате в къщата на доктора като свой човек. Навярно сте добри приятели?
— Казвам се Спиро Драгнев — представи се старият, като направи малък, но важен и изпълнен с достойнства поклон. — Аз съм от Пещера, бивш лесничей и преподавател по лесовъдство, гатерджия и дълги години собственик на тази кръчма — той чукна с крак по пода. — Сега съм самотен човек, затова се сприятелих толкова бързо с доктора. И той е самотен човек.
— Това кръчма ли е било? — огледа се любопитно, Авакум. — И вие сте били кръчмаря?
— Бях. Допреди две години, когато изправиха пътя. Тогаз, в ония години, тук кипеше голям живот, шосето минаваше досами прага на кръчмата. Можете да си представите!
— Мога! — усмихна се Авакум.
— Вятър! — смръщи веждите си старият. И като помълча, добави: — Нищо не можете да си представите. Онова нещо, дето е било, не можете да си представите дори насън!
— Я гледай! — засмя се Авакум.
— Аз имам голяма къща в селото, но съм самотен, жена ми умря, сина замина за Либия, прекарвам времето си на лов. Аз съм председател на ловната дружинка.
— Какво ловите? — попита Авакум.
— Диви патици и гъски, Има ги в блатото, колкото щеш.
— Това вашата пушка ли е? — попита Авакум, като кимна с глава към стената.
— Моята. Оставих я тук оня ден, защото валеше силен дъжд!
— Оня ден нямаше дъжд.
— Забравил съм. Харесва ли ви моята пушка?
— Не разбирам от пушки.
— Къде ще разбирате! Докторът ми каза, че сте археолог.
— Пушката е хубава, личи си!
— „Винчестер“.
— Купили сте я от чужбина?
— А, не. Къде ти! Донесе ми я един приятел.
— Значи, с тази пушка биете патици и гъски в блатото?
— И с тази, и с други. Аз имам три пушки. Ловувам от 30 години и повече!
— Навярно познавате тази местност наоколо като петтях си пръста?
— Познавам.
— И блатото познавате като петтях си пръста?
— И блатото.
— Къде убиха кучетата на моя приятел?
— В блатото.
— Защо?
Старият го изгледа мрачно:
— Вие знаете ли нещо?
— Не.
— И аз не зная.
Старият извади цигари и запуши.
— Аз искам по този повод да поговоря с вас.
— За кучетата ли?
— Не. По повод на кучетата. Вие сте приятел на доктора. Е, добре, посъветвайте го, моля ви се, да се маха час по-скоро оттука! Защо се е запилял на това проклето място?
— Вие наричате това място „проклето“?
— То е по-лошо от проклето, другарю, уверявам ви! И аз ще ви кажа защо. Тук обикалят тъмни сили, разбирате ли! Когато пътят минаваше оттук, на това място дохождаха чужденци, туристи, транзитни, всякакви. Гешефти с валута се въртяха тука, със злато и с много други работи. Сега мястото е същото, макар и кръчмата да я няма. Мнозина от предишните пак дохождат. Така си мисля, тоест предполагам. Дохождат! Навярно те са светили маслото на кучетата. Кой друг? Някой ден ще натикат в гьоловете на блатото и самия доктор! Той трябва да се махне час по-скоро, докато е време! Вие сте му приятел, посъветвайте го!
— Защо не сте съобщили в милицията?
— Как да не съм? Съобщих им! На два пъти устройваха засади и нищо. Усъмниха се, че ги баламосвам.
— Защо не откриха нищо?
— Нямали са късмет.
— В какъв смисъл?
— През тия нощи, когато те устройваха засадите си, никой от ония не е дохождал. Или пък някой вътрешен ги е осведомил. Където играе голямата пара, там всичко е възможно!
— Докато си държал кръчмата, бай Спиро, не се ли изкуши да влезеш и ти в играта?
— Бога ми, не! Защо ми са били игри? Аз печелех! Стигаше ми.
— Шегувам се! — каза Авакум. — За да стане човек контрабандист, трябва да има специална нагласа. — Той се засмя: — А нагласата се нагласява от майката природа, нали така?
— Само така. Едни хора ги бива за контрабандисти, а други — за митничари!
— Туй е умно казано, бай Спиро, браво!
Той се доближи до пушката, сложи ръце на хълбоците си и зацъка с език.
— Хвана ти окото моята пушка! — провикна се бай Спиро.
— Което е истина, истина е! — каза Авакум. — Това не е пушка, а разкош! Я покажи, бай Спиро, как се стреля с пушката! През цевта ли се пълни?
— Ти луд ли си! — възмути се до немай къде бай Спиро. — Коя съвременна пушка се пълни през цевта. Ти, чоджум, си останал със сто години!
— Може и да съм изостанал! Покажи!
За миг веждите на бай Спиро трепнаха, за миг той погледна втренчено Авакум в лицето, после тази мимолетна тревога отмина и в очите му отново изгря привичната снизходителна усмивка.