По-нормално се държеше Димо Карадимов. Той пущаше хапливи забележки към колегите си, смееше се на остроумията си, които в повечето случаи бяха доста плоски, и непрекъснато правеше опити да уязви за нещо Авакум.
И ето, засегнат навярно от подигравките му, Авакум изпусна лулата си на пода, той пушеше тази вечер с порцеланова лула, и чашката й моментално се преполови на две.
— Какво нещастие! — плесна Авакум с ръце и лицето му замръзна в мъчителна гримаса.
— Голяма работа! — засмя се Карадимов. — Една лула!
Авакум се наведе, събра късовете, загледа се в тях и едва не се разплака от жал.
— Тази лула ми е скъп спомен — каза той с трагичен глас. — Покойният ми брат пушеше с нея.
— Удари тогова по муцуната, задето те нервира — посъветва го Прокопи, като кимна към Карадимов.
— Вие всички сте палячовци! — каза невъзмутимо Хафезов.
— Аз пазя тази лула като очите си! — обърна се към него Авакум. — Какво ще правя сега?
— Е, не хленчи! — погледна го със злоба и с насмешка едновременно Карадимов. — Аз имам в къщи специално лепило, ще ги залепя тия две парчета и смешната ти лула ще стане по-здрава отпреди.
— Тогава да вървим! — обади се Авакум.
Карадимов живееше сам, държеше хубаво мебелирана гарсониера. Той покани Авакум в кокетното си салонче, показа му къде да седне и рече:
— Най-напред ще те почерпя с уиски. Впрочем ти пил ли си изобщо уиски?
— По-напред направи лулата ми! — каза Авакум с вкаменено лице.
Карадимов го изгледа учуден, щеше да му каже нещо подигравателно, но се размисли и махна с ръка. Той влезе в кабинета си и след една минута се завърна оттам с червена кутийка, върху която пишеше с едри букви: лепило „Универсал“. Той постла една салфетка и извади от червената кутийка две шишенца.
— В едното шишенце има смола — каза Карадимов. — А в другото — разтворител.
— А къде е цианида? — попита Авакум. Гласът му беше леден, а лицето му си оставаше все така вкаменено.
Карадимов изпусна шишенцето с разтворителя и червената течност потече върху салфетката. Лицето му пребледня.
— Какви глупости дрънкаш? — изръмжа той. Авакум се изправи.
— Ако до три минути не донесеш цианида, ще извикам милицията да прерови цялото ти жилище!
— Какво са те прихванали! — изсъска Карадимов. Той се наведе да хване тежката метална пепелница, но в тоя момент нещо светна пред очите му и в следващия миг ръцете му се оказаха заключени в белезници.
— Тази стомана не е чак толкова специална, колкото стоманата, от която правиш твоите смъртоносни пружинки, но все пак върши работа. Кой уби Юлиян Петров, мерзавецо?
— Спиридон Драгнев го уби!
Карадимов трепереше, дори зъбите му потракваха.
— Ти ли снабди Спиридон Драгнев с пружинки?
— Аз.
— Ти ли му съобщаваше за пристигането на секретните документи?
— Аз.
— Кой изнасяше информацията?
— Не знам! Може би Сапарев. Не знам! В тази работа всеки действува поотделно. Ние не държим връзка помежду си. Драгнев навярно държи връзка с всички ни.
— Кому предава сведенията Драгнев?
— Драгнев съобщава по радиостанцията си мястото и часа, където тоя, който носи информацията, трябва да се срещне с човека, който ще я получи. Приемането и предаването става с парола, която се мени всеки път.
— Радиосеансите еднолични ли са?
— Еднолични. Говори само Драгнев. Оттатък знаят деня и часа и чакат само повикване.
— В кой ден и час предава Драгнев? Къде?
— Понеделник, 10 часа вечерта, в блатото.
— Ти откъде знаеш тия подробности? Нали всеки от вас работи самостоятелно?
— Аз шпионирах Драгнев. Всеки ден се готвех да го издам. Вие ме изпреварихте! Просто ме изпреварихте с някой и друг ден!
И Карадимов заплака. Тресеше се и хълцаше с ужасен мъжки плач.
В десет часа Авакум предаде от блатото: „Утре, вторник, десет часа вечерта, при върбата, предаване и приемане на стока. Парола: има ли нови локви? Отговор: само две.“
При Анастаси се отби за няколко минути.
— Имам такава молба — рече той, като сложи дружески ръка на рамото му. — Утре от шест часа заранта да те няма тук!
— До някое време може да ме няма? — намръщи се Анастаси и вътрешно настръхна, защото си помисли, че приятелят му пак ще го увещава да напусне изобщо това „проклето“ място.
— Да те няма само до десет часа вечерта! — уточни се Авакум. — До десет часа да не се мяркаш ни наблизо, ни надалече! И никому нито дума, нали? Както някога в Момчилово!
— Разчитай на мен! — каза гордо Анастаси. — Един път ли сме работили заедно?