Като мина покрай ресторанта, Авакум спря волгата и изтича до телефонната будка. Той набра номера на инженер Прокопи Сапарев.
— Безпокои те археолога! — каза той, когато инженерът се обади.
— Хм — изсумтяха оттатък. — Какво направи онова говедо, залепи ли лулата?
— Онова говедо е в милицията, арестуваха го!
— Заради лулата?
— Не вярвам!
— Ти за какъв дявол ме безпокоиш?
— Каня те утре на вечеря. Ще споделя с тебе една идея относно твоята ясновидка.
— Първо — вечер не споделям идеи. Второ — ясновидката не е моя.
— Както искаш! — каза Авакум.
— Къде ще бъде тази вечеря, дявол да го вземе?
— В дома на един мой много добър приятел, ветеринарен доктор. Той се намира в село Воднянци и живее в бившата кръчма, дето е до стария път.
— Хм — казаха оттатък.
— Е? — попита Авакум.
— Вие сте побъркани, дявол да ви вземе! Но ако и моята чивия мръдне, непременно ще дойда! В колко часа?
— След десет!
Оттатък хлопнаха телефона.
Като пристигна в Н, Авакум извика капитан Петров.
— Утре точно в пет часа сутринта трябва да заминем за село Воднянци. Вземи с тебе двамата лейтенанти и сержанта. Облечете мушами, обуйте ботуши, намерете силни фенери. Прегледайте си оръжието. Сборен пункт — старата кръчма. Впрочем аз ще ви водя. Вие ще се движите след мен.
— Слушам! — каза тихо капитан Петров.
— След като свършим работа, ще останем за вечеря в старата кръчма. Макар и да е късно вече, постарай се да приготвиш провизии за една хубава мъжка вечеря.
— Ще се постарая! — чукна леко токовете си капитан Петров.
Двамата лейтенанти, сержантът, капитан Петров и Авакум останаха в кръчмата, а двамата шофьори върнаха обратно колите. Наближаваше седем часа. Току-що беше започнало да се развиделява, валеше тих и студен дъжд, блатото беше покрито с лека мъгла.
Авакум покани всички да седнат около голямата и продълговата маса, извади от чантата си хартия и молив и започна да излага плана на предстоящата акция.
— Ето диспозицията — рече той и посочи плана, който възпроизвеждаше местността от началото на пътеката до средата на блатото, където беше означена с кръстче плачущата върба. — Сержантът се прикрива на това място, където пътеката навлиза в блатото. Оттук ще мине типът, който ще получи информацията. Сержантът няма да го спира. Сержантът ще действува само в случай, че ние, които сме на позиция около вратата изпуснем типа и той, спасявайки се, направи опит да се измъкне обратно през същото място. Ясно ли е? Аз и лейтенант Симов се прикриваме южно от върбата, а капитан Петров и лейтенант Станчев — откъм северната. Когато двамата типове се срещнат и единият предаде материала си на другия, аз ще ги осветя с фенера си и всички ще скочим едновременно върху тях. Никаква стрелба! Стрелба само в случай, че първи започнат те! Има ли въпроси?
— Кога ще заемем позиции? — попита капитан Петров.
— След като хубаво се стъмни. Към седем часа.
— Ще лежим под дъжда до десет часа! — засмя се капитан Петров.
— Нали ви казах да си вземете мушами!
Двамата се срещнаха точно в десет часа и една минута. Валеше тих дъжд, тъмнината беше непрогледна. Единият запита:
— Има ли пови локви? Другият отговори:
— Само две.
— Тогава взимай! — каза първият.
— Това ли е всичко? — попита вторият.
— Друго нямам! — каза първият.
В този момент Авакум натисна копчето на фенера си и в силната му жълта струя изплава като из мъртвите, като от някакъв друг свят фигурата на Прокопи Сапарев — от кръста нагоре, в черното си пардесю, с черното си бомбе.
Опя, който стоеше с гръб към светлината, скочи напред, а Прокопи Сапарев се втурна по пътеката.
Светлината угасна.
— Дръжте ги! — извика Авакум.
Откъм мястото, където скочи неизвестният, блесна огън, екна изстрел, дочу се боричкане, лейтенант Станчев извика:
— Пипнах го!
Авакум отново светна с фенера си. Лейтенант Станчев лежеше върху гърба на жертвата си и й извиваше ръцете, а капитан Петров тичаше подир инженера.
— Петров, стой! — изкрещя Авакум. — Стой! Петров се залюля и застина на място. Отново настъпи тишина.
И изведнъж страшен писък разцепи нощта.
— Помощ!
Навярно Прокопи беше паднал в гьола с коричките.
— Помощ!… Помощ! — продължаваше да крещи Прокопи с нечовешки глас.
После настъпи тишина.
— Това е страшно! — прошепна капитан Петров.
— Ако не те бях спрял, и ти щеше да гълташ тиня сега! — каза сърдито Авакум.
Заловеният, с белезници на ръцете, оставиха да върви подир Авакум. Когато стигнаха до кръчмата, джипката на управлението вече чакаше на пътя. Сержантът стоеше до нея и потупваше с крака от студ.