Всред една широка полянка, заградена от всички страни с дървета, били разположенн към двадесетина клетки. В един капан, голям колкото половин човешки бой, били затворени два тлъсти плъха и пет-шест пискливи мишки. В съседство с тях в друг, по-голям капан бил затворен един измършавял котор с кръвясали очи. По-нататък се намирала клетка, в която се разхождали най-разлнчнородестн кучета — овчарско, ловджийско, кутре, вълча порода. Другата клетка държала затворена една коза, третата — една овца, четвъртата — едно теле, петата — един бик, шестата — един кон, седмата — един катър, осмата — едно магаре, деветата — един бивол… И така нататък. От другня край на полянката се виждал доста широк курник, в които каканижели две мисирки, рушкали няколко кокошки, перчел се един гащат петел, писукали новоизлюпенн пиленца, суетно се оглеждала някаква юрдечка, а два-три бели заека с червени очи гризкали моркови.
Настанал най-щастливият миг за сливенци! Те изгледали победоносно ямболските търговци със златните верижки на жилетките. Най-старият сливенски общественик Илия Гудев обидено закашлял в кърпичката си. Но нали всички били възпитани и деликатни хора, изредили се да поздравяват ямболцп за прекрасната инициатива.
Само Делиминкоолу часовникарят, нали си бил пернат в устата, изтърсил направо:
— Ама че селскостопанска изложба сте направили! Защо не ни казахте отначало, времето си да не губим. Ако е до магарета, и в Сливен си имаме магарета. Хич ти, така ли се прави менажерия? Де ви е лъвът бе, аланкоолу? …
Ямболци пожълтели от яд, но какво биха могли да му отговорят, прав си е човекът, може ли зоологическа градина без лъв?
Вечерта, след като изпратили неприятните гости, веднага се събрали всички членове на Дружеството за икономическо, културно и историческо издигане на града. Как да се махне това срамно петно от челото им, как да се натрие носът на надменните сливенци? Мислили, разсъждавали, предлагали, говорили, решили: няма друг изход, трябва да търсят лъв, ако ще и в Африка да се ходи.
Избрали една внушителна делегация и още същата нощ я изпратили в София. В столицата били обиколени всички по-видни хора, ямболци и ямболски зетьове. Заедно с тях образували една още по-внушителна делегация, която започнала да посе щава всички министри, председателя на Народното събрание, та дори стигнала чак до двореца. Категорични били ямболци в исканията си:
— Нашият град няма два пътя за развитие! Или ще получи лъв за зоологическата си градина, или по-добре да бъде срутен до основи!
Един втори Помпей или Картаген били съвсем нежелани в нашето цивилизовано време, затова управници и царедворци кандисали и обещали: младото лъвче от Софийската зоологическа градина ще бъде предадено за вечни времена на втората в България и първа и единствена в провинцията зоологическа градина.
Ямболският вестник отново излязъл в извънредно издание. През цялата първа страница изпъквало заглавие с афишни букви: „Ямбол има свой лъв!“
А пребиваващата в столицата победоносна ямболска делегация се качила на влака едва тогава, когато със собствените си очи видяла лъва готов за експеднране.
Най-сетне в щастливия град пристигнал влакът с делегацията и специалният вагон клетка с лъва. Пред гарата бил устроен масов митинг, придружен с молебен. Няколко попа отслужили молитви, за да дава всевишният дългоденствие на лъва, а в същото време агентите на застрахователните дружества вече застраховали гражданите срещу ухапване и изяждане от лъв.
Лъвът бил тържествено откаран в новото му находище — Ямболската зоологическа градина. Още на другия ден неговата гривеста муцуна била фотографирана и отпечатана в огромни плакати, под които се мъдрел настойчивият апел: „Посетете Ямболската зоологическа градина!“
За сливенци настанали дни на всенароден траур и национален погром. Такова отчаяние обзело правоспособното мъжко население, че то се пропило и свършили наведнъж всичките двадесет-годишни резерви на кооперация „Шевка“. А Делиминкоолу бил подложен на всеобщо поругание н неудържими нападки:
— Едно куче, като не знае да лае, вкарва вълка в кошарата! Ти, вместо да изпишеш вежди, очите ни извади. Кой те биеше по устата да им споменаваш за лъв. Нека се гордеят сега, а ние ще ядем трици…
Нямало граници щастието на ямболци. Заточил се един безкраен празник: целият град се извървял да посещава зоологическата градина. И по два пъти на ден дори. Хора от всички възрасти стояли като омагьосани пред клетката на любимия лъв. Децата му подхвърляли бонбони и бисквити, бабичките — сухи кравайчета, а ямболските търговци — цели парцали пастърма. Лъвът, нали променил климата, имал чудесен апетит. Той приемал с благодарност подаръците на гражданите, но неговият лъвчи глад не се задоволявал само с това. Скромната му всекидневна дажба била две магарета на средна възраст…