Отвсякъде се чувало особено бучене и съскане. Сам не знаел буден ли бил или сънувал, защото дотогава не бил нито виждал, нито чувал подобно нещо. Най-после стигнал до една стълбичка. Вкопчил се за нея и с мъка издрапал нагоре, но само какъв ужас се разкрил там пред очите му! Наоколо имало само небе и море — намирал се на кораб. Заплакал горчиво. Искал да го върнат обратно или да скочи в морето и да доплува до родния си бряг. Но франките го държели здраво. Един от командирите наредил да му го доведат и му обещал, че ако слуша, скоро ще се прибере в родината си. Обяснил още, че било станало невъзможно да го върнат у дома по суша и че ако го били оставили на брега, щял да срещне единствено мъчителната си смърт.
Но франките не удържали на думата си. Корабът пътувал дни наред и когато най-сетне акостирал, пасажерите не се намирали вече на египетското крайбрежие, а във Франкистан! По време на дългото си пътуване, а и още в стана Алмансор се бил понаучил да разбира и говори на езика на франките, което се оказало добре дошло, тъй като в тази страна никой не знаел неговия език. Дни наред го водели към вътрешността на страната и навсякъде народът се тълпял, за да го види, защото придружителите му го представяли като син на египетски крал, който го бил пратил да се учи във Франкистан. Ала войниците разправяли така само за да накарат народа да повярва, че са победили Египет и са в траен мир с тази страна.
Придвижвали се по суша дни наред, докато най-накрая пристигнали в един град, който бил целта на пътуването им. Там го предали на един лечител, който го приел в дома си и го научил на франкските привички и мурафети.
Преди всичко Алмансор бил длъжен да носи франкски дрехи, които били много тесни и къси и съвсем не така красиви като египетските. Освен това не бивало повече да се покланя със скръстени ръце, а когато желае да покаже почитта си пред някого, трябвало с едната си ръка да свали огромната си шапка от черен филц, каквато носели всички мъже и били сложили и на неговата глава, като едновременно с това изнесе напред десния си крак. Не му било позволено повече да седи по турски, както е според приятния обичай в Ориента, а трябвало да сяда на столове с високи крака и да провесва нозете си до пода. Храненето също му създавало немалко затруднения, защото всичко, което искал да сложи в устата си, трябвало първоначално да забоде на желязна вилица.
Докторът бил строг, лош човек, който тормозел момчето. Когато например то се изпуснело и кажело пред гости: „Салем алейкум!“, го биел с бастуна си, защото трябвало да поздрави с „Вотр сервитюр!“. Не му било позволено също да мисли, да говори или пише на своя език; единственото, което не било забранено, било да сънува. И вероятно щял да забрави напълно езика си, ако в този град не живеел мъж, който се оказал много полезен за него.
Това бил възрастен, много учен мъж, който разбирал много източни езици — арабски, персийски, коптски, дори китайски — от всеки знаел по нещичко. Във всички страни го смятали за истинско чудо и му давали много пари, за да учи и другите хора на тези езици. Този мъж поканил младия Алмансор да го посещава по няколко пъти в седмицата, гощавал го с редки плодове и други ориенталски лакомства и младежът се чувствал като у дома си, защото старият господин съвсем не бил обикновен човек. Той поръчал да ушият на Алмансор дрехи, каквито носели големците на Египет, и ги пазел в специална стая в дома си. Щом дойдел Алмансор, той го изпращал с един слуга в онази стая и го карал да се облече напълно според традициите на страната си. После момчето се отправяло към Малката Арабия — така наричали една зала в дома на учения.
Тази зала била украсена с най-различни изкуствено отглеждани палми, бамбукови дръвчета, млади кедри и цветя, които растат единствено в Ориента. Персийски килими застилали пода, а покрай стените били наредени миндери; нямало ни един франкски стол или маса. На една от възглавниците седял старият професор, но той изглеждал съвсем различно от обикновено — около главата му бил омотан на тюрбан фин турски шал и имал прикачена дълга, бяла брада, която му стигала до пояса и изглеждала като естествена достолепна брада на издигнат човек. Носел мантия, изработена по негово нареждане от брокат, широки турски шалвари и жълти чехли. Колкото инак да бил кротък човек, в такива дни си препасвал турска сабя, а в пояса си затъквал кинжал, украсен с изкуствени камъни. Като капак на всичко старецът пушел с чибук, дълъг два лакътя, а наоколо му сновели облечени също в персийски дрехи слуги, някои от които си били боядисали лицата и ръцете в черно.