Томотада страдал безутешно, но знаел, че е съвършено безсилен да направи каквото и да било. Бил само обикновен васал и пратеник на далечен даймьо, а в момента зависел от милостта на много по-могъщия Хосокава, чиито заповеди не можел да престъпи… Освен това си давал сметка, че е направил глупост и сам си е виновен за сполетялото го нещастие, като влязъл в тайна любовна връзка, която самурайският кодекс категорично осъждал. Оставала му само една надежда, отчаяната надежда, че Аояги ще пожелае и ще успее да избяга с него. След дълги размисли и колебания Томотада решил да опита да й изпрати писмо. Това било, разбира се, рисковано — писмото можело да попадне в ръцете на владетеля, а да изпратиш любовно писмо на дама от двореца, се тълкувало като непростимо оскърбление. Но Томотада решил да поеме риска и под формата на китайско стихотворение съчинил писмо, което успял с огромни усилия да изпрати на Аояги. Стихотворението съдържало само двадесет и осем йероглифа, но чрез тях младежът съумял да изрази силата на своята любов и болката, че е загубил любимата си.
Същата вечер на Томотада било заповядано да се яви пред владетеля Хосокава. Младежът веднага разбрал, че довереникът му е разкрит, а ако писмото му било вече в ръцете на могъщия даймьо, не можел и да се надява на пощада — очаквало го най-страшното. „Ще нареди да ме убият — мислел си Томотада, — но за какво ми е животът без Аояги? А ако ме осъдят на смърт, поне и аз ще се опитам да убия Хосокава!“ Той мушнал мечовете в пояса си и забързал към замъка.
Още щом влязъл в голямата дворцова зала, видял принца да седи на почетното си място, заобиколен от висши сановници с церемониални шапки и одежди. Царяло гробно мълчание и когато Томотада приближил, за да поздрави смирено, тишината му се сторила зловеща като затишие пред страшна буря. Но неочаквано Хосокава слязъл от почетното място, хванал младежа за ръка и започнал да рецитира стихотворението:
Томотада вдигнал поглед и видял в очите му сълзи. После Хосокава казал:
— Вие се обичате така силно, че реших да ви благословя вместо моя родственик — владетеля на Ното. Ще отпразнуваме още сега сватбата. Ето, гостите са вече тук, а и подаръците са готови.
По даден от владетеля знак отместили плъзгащите се врати към съседната зала, където Томотада видял събрани много знатни придворни, повикани за церемонията… Сред тях била и Аояги в сватбени одежди…
Така му върнали любимата, а сватбата била весела и шумна и двамата млади получили много и скъпи подаръци от Хосокава и неговите приближени.
Пет години преживели щастливо Томотада и Аояги. Но една сутрин, както разговаряла с мъжа си, Аояги неочаквано изкрещяла от болка, а сетне пребледняла и застинала. След малко казала със слаб глас:
— Извини ме, че извиках така, но болката бе тъй внезапна!… Сигурно сме били предопределени един за друг от кармична връзка в някой наш предишен живот и аз вярвам, че и в бъдещите си прераждания ще имаме щастието да се срещнем, и то неведнъж… Но в това си съществуване трябва вече да се разделим. Моля те, повтаряй за мен молитвата „Нембуцу5“, защото умирам.
— О, какво говориш, мила?! — извикал смаяният съпруг. — Само леко ти прилоша… Полегни малко, отдъхни и болката ще премине.
— Не, не! Умирам! Не се лъжа. Сигурна съм! Вече е безсмислено, мили мой, да крия от теб. Аз не съм човешко същество. Душата ми е душа на дърво, сърцето ми е сърце на дърво, а животът ми — жизнените сили на върба. В този страшен миг някой сече дървото ми и аз трябва да умра… Ох, нямам сили дори да заплача. Бързо, бързо! Повтаряй „Нембуцу“!… Бързо!… Аа!…
Тя пак изкрещяла от болка, извърнала настрани красивата си главица и се опитала да скрие лице в ръкавите си. Но в същия миг започнала да се свлича някак неестествено, сякаш потъвала, и тялото й се сляло с пода. Томотада скочил, за да я подхване, но нямало какво да подхване. На рогозката лежали само дрехите и украшенията за коса на неговата любима. Тялото й вече не съществувало.
Томотада си обръснал главата, дал будистки обет и станал странстващ монах. Пребродил всички провинции на империята и на всички свети места отправял молитви за душата на Аояги. Пътят на поклонник го отвел и в Ечидзен. Там той потърсил къщурката на родителите на своята любима. Но когато се озовал на самотното място сред планината, открил, че къщурката е изчезнала. Нямало и следа, която да напомня за нейното съществуване, освен пъновете на три върби — на две стари дървета и на едно младо — отсечени, види се, много преди той да пристигне тук.