— Безпокояхме се за теб, приятелю Хоичи. Опасно е слепец да излиза, и то сам в такъв късен час. Защо не се обади? Щях да пратя някой слуга да те придружи. А и къде беше?
Хоичи отвърнал уклончиво:
— Моля да ме извините, скъпи приятелю. Трябваше да уредя един личен въпрос, а не можех да свърша работата по друго време.
Настоятелят бил повече изненадан, отколкото огорчен от несговорчивостта на Хоичи — поведението на младежа му се сторило неестествено и той заподозрял нещо нередно. Боял се да не би слепецът да е омагьосан или подмамен от зли духове. Не го разпитвал повече, но тайно заръчал на слугите да държат под око Хоичи и да го проследят, ако той отново напусне храма след здрач.
Още същата нощ видели слепеца да излиза и слугите начаса запалили фенерите си и го последвали. Но навън валяло като из ведро и било тъмно като в рог, тъй че, преди още хората от храма да излязат на пътя, Хоичи потънал сякаш вдън земя. Очевидно вървял прекалено бързо, учудващо бързо за незрящ. Мъжете претърсили всички улици, надникнали във всеки дом, където Хоичи имал обичая да се отбива, но никой не го бил виждал. Най-сетне, когато тръгнали покрай брега назад към храма, те се сепнали от звуците на бива, отекващи гръмко откъм гробищата на Амидаджи. Освен няколко призрачни пламъчета, които блещукали както обикновено в непрогледни нощи, всичко наоколо тънело в дълбок мрак. Но слугите се втурнали към гробищата и там в светлината на фенерите си открили Хоичи — сам под дъжда пред паметната плоча на Антоку Тенно. Слепецът дърпал яростно струните на своята бива и пеел високо песента за битката при Дан-но ура. А до него, около него и над всички гробове горели като свещи огньовете на мъртвите. Никога преди това не се били появявали толкова много ониби пред погледа на смъртен.
— Хоичи-сан! Хоичи-сан! — завикали слугите. — Ти си омагьосан, Хоичи-сан!
Но слепецът, види се, изобщо не ги чувал. Той свирел така ожесточено, че карал инструмента в ръцете си да гърми, да ехти, да звънти, и пламенно и страстно възпявал подвизите на героите при Дан-но ура. Слугите го сграбчили и изкрещели в ушите му:
— Хоичи-сан! Хоичи-сан! Веднага тръгвай с нас за храма!
А, той ги смъмрил:
— Как смеете да ме прекъсвате в присъствието на такова височайше общество!
При тези думи слугите не могли да сдържат смеха си, въпреки че всичко било тъй необикновено и зловещо. Сигурни, че е омагьосан, те го грабнали, изправили го на крака и бързо го повлекли насила обратно към храма. Там по нареждане на настоятеля веднага го преоблекли в сухи дрехи и го нахранили добре. После светият човек настоял да получи пълно обяснение за странното поведение на своя приятел.
Хоичи дълго се колебал, преди да заговори. Но накрая, след като разбрал, че държането му наистина е разтревожило и разсърдило добрия настоятел, решил да престъпи обещанието и разказал всичко от игла до конец.
А настоятелят възкликнал:
— Бедни ми Хоичи, та ти си в голяма опасност! Цяло нещастие е, че не ми каза по-рано! Твоят талант наистина ти е навлякъл голяма беда. Навярно вече си даваш сметка, че не си бил в никакъв дворец, а си прекарвал нощите си в гробищата сред гробовете на Хейке. Тъкмо там, седнал под дъжда пред паметната плоча на Антоку Тенно, те намериха тази нощ моите хора. Всичките ти представи са една измама — всичко освен зова на мъртвите. Но подчинил им се веднъж, ти си вече във властта им. И ако след случилото се отново ги послушаш, те ще те разкъсат на парчета. Ала рано или късно все едно щяха да се разправят с теб… Тази нощ не ще мога да остана тук — извикаха ме да отслужа. Но преди да тръгна, ще трябва да изпиша тялото ти със свещени текстове, за да те предпазя от злите духове.
Настоятелят и неговият послушник съблекли Хоичи, взели четките си и до залез-слънце успели да изпишат по цялото му тяло — по гърдите и гърба, по главата, лицето и шията, по ръцете и краката, дори по петите му, текста на свещената сутра Хання Шинкьо10. Когато свършили, настоятелят дал на Хоичи следните наставления:
— Тази нощ, веднага щом изляза, ще седнеш на верандата и ще чакаш. В полунощ ще те извикат. Но каквото и да се случи, не продумвай и дума и не помръдвай. Не казвай нищо и седи неподвижно, сякаш медитираш. Ако мръднеш или издадеш звук, те ще те разкъсат на парчета. Не се плаши и не помисляй да викаш за помощ, защото никой не би могъл да ти помогне. Сториш ли това, което ти казвам, ще избегнеш опасността и повече няма да има от какво да се боиш.
След здрач настоятелят и послушникът напуснали храма, а Хоичи седнал на верандата както му заръчали. Положил инструмента до себе си, заел поза за медитация и застинал, като внимавал да не кашля и дори да не диша доловимо. Часове наред седял така.
10
Японското наименование на по-кратката Прагна-Парамита-Хридая сутра. Предмет на кратката и дългата Прагна-Парамита (Превъзходна мъдрост) е доктрината за празнотата на формата, т.е. за нематериалната същност на явленията и нещата. „Формата е празнота, а празнотата — форма. Празнотата не се различава от формата; формата не се различава от празнотата. Това, което е форма, е празнота, това, което е празнота, е форма… Чувство, име, понятие, знание — те са също празнота… Не съществуват очи, уши, нос, тяло и ум… Но когато обвивката на съзнанието се разруши, той (търсещият) се освобождава от всички страхове и недосегаем за промените, се наслаждава на нирвана.“ (Б.а.) На тази идея се приписват и магическите свойства на сутрата, за които се говори по-нататък. — Б.р.