Най-сетне чул стъпките да приближават по пътя. Те преминали през портата, прекосили градината, дошли до верандата и спрели точно пред него.
— Хоичи! — извикал плътният глас.
Слепецът притаил дъх и не помръднал.
— Хоичи! — повторил страховито гласът. После потретил ядно: — Хоичи!
Слепият не помръдвал, сякаш бил вкаменен, а гласът изроптал:
— Не отговаря… Нее, тази няма да я бъде! Чакай да видя къде е тоя човек…
По верандата отекнали тежки стъпки, приближили се бавно и спрели пред Хоичи. После дълго — на слепеца му се сторило вечност — царяла пълна тишина, а тялото му се разтърсвало от ударите на сърцето.
Най-после грубият глас промърморил досами него:
— Инструментът е тук, но от музиканта виждам само две уши!… Ето защо не отговаря — няма уста. От него са останали само ушите… Е, ще занеса на своя господар поне тях като доказателство, че височайшето му разпореждане е изпълнено.
В този миг Хоичи усетил как стоманени пръсти стиснали ушите му като в менгеме и ги откъснали. Но въпреки страшната болка не издал нито звук. Тежките стъпки се отдалечили по верандата, минали през градината и заглъхнали към пътя. Слепият усещал как отстрани на главата му се стича нещо гъсто и топло, ала не смеел да вдигне ръце и да го напипа.
Настоятелят се прибрал чак на разсъмване. Той веднага се завтекъл към верандата, но се подхлъзнал на нещо лепкаво и извикал от ужас, защото на светлината на фенера си видял, че лепкавото е локва кръв. После видял и Хоичи в поза за медитация, а кръвта още се стичала на тънки струйки от раните му.
— Бедни ми Хоичи! — извикал потресен настоятелят. — Какво е това?… Да не би да си ранен?
Щом чул гласа на своя приятел, слепецът си отдъхнал, избухнал в ридания и разказал през сълзи какво му се случило в отминалата нощ.
— Бедният Хоичи! — възкликнал настоятелят. — Аз съм виновен!… Изписахме цялото ти тяло със свещени текстове, но пропуснахме ушите. Оставих това на послушника и допуснах ужасна грешка, че не проверих как се е справил!… Даа, но вече нищо не може да се направи, ами поне да опитаме час по-скоро да излекуваме раните ти… Хайде, горе главата, приятелю! Страшното мина. Онези вече никога няма да те обезпокоят.
С помощта на добър лекар Хоичи скоро оздравял. Мълвата за необикновеното му преживяване се разнесла надлъж и шир и го прославила. Много благородници идвали в Акамагасеки, за да послушат музиката и песните му, и го възнаграждавали богато. Така че той забогатял… Но след случилото се го наричали вече само Мими-наши Хоичи, тоест Безухия Хоичи.