След малко станаха да си вървят. Платих набързо и тръгнах след тях. Решавах да им заговоря, но пак се разколебавах.
„Нека не се издам сам — рекох си аз. — По-добре само аз и бог да знаем тайната ми и нека той да изведе всичко на добър край.“
Отправих се към кея да намеря някой лодкар и да го попитам кога има параход за Цариград.
Един лодкар ме забеляза и ми заговори:
— Какво търсиш, момко?
— Нищо — отговорих му аз.
— Да не би да искаш да пътуваш?
— Да — рекох.
— За къде?
— За Цариград.
— Аз ще те откарам на кораба — каза той.
— С мен ли бе, с един беден човек, намери да се подиграваш? — казах му аз.
— Не, сериозно ти говоря, утре тръгва един арабски.
— Ако вярваш в бога, кажи ми истината. Аз съм беден човек, да не похарча парите си и остана на улицата.
— Не се бой — каза ми той, — запомни само номера ми, ще те закарам без пари. В кой хотел си отседнал?
— Не обърнах внимание как се казва — отговорих аз.
Скрих името на хотела, за да не му дам никакви сведения.
— Утре — ми вика — ела точно на обяд, за да те заведа да завериш документите си.
А пък аз, нали не вярвах, пак го запитах за кораба, който щеше да замине за Цариград.
— А бре, ахмак такъв — рече ми той, — всеки ден има кораб за Цариград.
— Вярвам ти — казах аз и отидох да се нахраня в една гостилница. От радост не ми се ядеше. Платих и отидох да си легна в хотела. Край нямаше нощта. Мятах се ту на тази, ту на онази страна.
На сутринта, щом се показа слънцето, станах и отидох долу на кея. Там намерих лодкаря и пак го попитах за кораба, който тръгваше за Цариград.
— Параходът се е изправил пред теб като стълб, а ти все още не вярваш? Хайде, по-бързо — каза ми той.
Затичах се от радост към управлението на пристанището.
— Чакай да отидем заедно! — извика ми лодкарят.
— Не, не си прави труда — отговорих аз, — ще отида сам.
Когато стигнах там, пак имаше дълга редица хора. Минаваха пред мен, а аз гледах отвън как писарите пишела нещо бързо върху документите и ги предаваха на ръка. Трябваше да се наредя и аз. Затворих очи и се наредих.
„Дотук стигнах — помислих си аз. — Оттук нататък господ да ми е на помощ.“
— Дай си листа — каза ми писарят, който стоеше на вратата.
Дадох му го. Провери го внимателно. Почнах да треперя.
— Как се казва баща ти? — запита ме той.
— Сулейман — отвърнах аз.
— А майка ти?
— Захрие.
— Кой набор?
— Осми.
— Къде живееш?
— В Тира.
— Добре, ама тук пише Косифопеди.
— Оттам съм.
— Къде отиваш сега?
— В Цариград. Близките ми пристигнаха там и ми пишат да отида да ги взема.
— Откъде дойдоха? — запита ме той.
— От Сърбия.
— Смутно време е сега в Цариград. Защо не почакаш малко да се поуспокоят нещата?
— Не мога — казах аз, — беден човек съм. Ако остана още два дни, ще си изям парите.
— Добре — рече той, — като отидеш в Цариград, иди на Бирларсокак. Ще намериш еди-кой си, поръчал съм му ботуши. Два месеца става вече, и още не ми ги е изпратил. Дай му тази картичка и му кажи да ми ги прати бързо.
— Добре — отвърнах, — непременно.
И отидох да заверя листа си при майора.
Излязох оттам тичешком. Грабнах нещата си от хотела и право на лодката. Там друг отново провери документите ми.
— Всичко е наред — каза ми той, — свободен си.
Тогава лодкарят потегли. Като стигнахме на кораба, там друг отново ги провери.
— Свободен си — ми каза и той.
Качих се на кораба и се извърнах гърбом, да не гледам назад. Запитах едно момче кога тръгва корабът.
— След пет минути — отвърна ми то.
Скоро след това тръгнахме.
На кораба имаше и турци, граждани, които пътуваха за Цариград. До мен една компания ядеше и пееше с кеф. Почна да се мръква. В далечината се виждаха като кандилца светлините на Митилин и турците, мъже, жени и деца, казваха със злост:
— Пак ще видим Ешек Мидили!
И се молеха параходът да не спре там, за да не видят отново гяурите.
Един старец беше застанал прав, по-настрани, и ги слушаше навъсено. Идваше от Александрия. Опитах се да се приближа до него и да го заговоря. Не ми изглеждаше да е турчин.
Но той ме погледна сърдито; оттеглих се.
След малко отново отидох при него.
— Защо не щеш да говориш с мен? — казах му аз на турски.
— Какво искаш от мен? — запита ме той.
— Искам да те попитам нещо. Параходът ще спре ли в Митилин?
— Отде да знам аз? — отговори ми той.
— Добре, ами ти къде отиваш?
— Защо ме питаш? — рече той.
— На грък ми приличаш. И аз съм грък. Една година вече става, откакто живея в Турция предрешен като турчин, за да се спася.