— Остави ни да правим каквото си щем!
А капитанът им викаше „не“ и се смееше.
Ние пък му викахме:
— Господин капитан, на теб разчитаме!
И вървяхме.
Пътищата, вдясно и вляво, бяха осеяни с вонещи трупове. По чешмите стояха часовои и не ни даваха да се приближим до водата, която течеше от чучурите; а ние, като я гледахме, ожаднявахме още повече.
По пътя мнозина бяха пукнали. Аз вървях до брат си и носех елека на един турчин от тези, дето ни пазеха; рекох си: „Имаме пари, да му дадем, за да пийнем вода.“ И казах на брат си:
— Много съм жаден, ще пукна просто.
— Дръж се, братко — вика ми той, — да не разберат, че имаме пари, защото ще ни утрепят.
— Не, не мога да изтрая повече, дай пари и да вървим да пием.
И той ми даде.
Изтичах право при турчина.
— Мъничко водица — му казвам, — още малко, и ще издъхна.
— Какво говориш, куче! Нито капка не ти давам!
— Аскер-ага, голямо добро ще сториш, на, вземи и тези пари.
— Дай ги — вика ми — и върви пий скришом.
Пих и дадох и на брат си да пие.
Това ставаше през август месец.
Най-сетне една вечер стигнахме пред Магнисия. А там хората ни чакаха със сопи в ръце и викаха:
— Пленници идат!
И тичаха към нас.
А пък капитанът сега им казваше:
— Дръпнете се надалеч! Когато ние воювахме, вие си гледахте кефа.
Тогава те се пръснаха, като викаха, че все някой ден ще ни пребият.
Ядосан, капитанът ни събра всички на едно място, като овце в кошара, и постави около нас часовои да ни пазят.
Това вода, хляб — нищо.
Ония, които имаха пари, даваха на часовоите и пиеха вода. Дадохме и ние от нашата група на един арапин, та ни донесе пълна тенекия.
— Карайте по-бързо — каза ни той, — капитанът не дава.
Пих, пих… брат ми ме дръпна да пие и той, нахвърлиха се и другите на тенекията и водата се разля.
На другия ден, още по тъмно, капитанът извика:
— Пригответе се!
Строихме се на карета и тръгнахме. Закара ни вътре в Магнисия. Там ни затвори в една болница, която се намираше сред борови дървета и беше опасана с желязна ограда, и ни предаде на един ефрейтор.
От умора не чувствувахме глад, само жаждата ни мъчеше. Налягали като болни под боровете, дъвчехме зелената трева. А когато на небето се появиха няколко облака, почнахме да се молим да завали. Те се разстлаха, потъмняха, спуснаха се ниско и отново полека-лека се разнесоха. Слънцето сега сипеше жарта си още по-страшно и ние отчаяно викахме.
— Вода! Вода!
Но никой не ни чуваше.
След пет часа дойде един рус, добре облечен ходжа и всички в един глас го замолихме:
— Ходжа, аллах ашкъна, жадни сме, вода! А на него сякаш му стана приятно от хала ни и каза:
— Така искам да ви гледам до края, да се влачите като змии.
И си отиде.
Този си отиде, но дойде друг, с кола. И ние отново завикахме:
— Аллах ашкъна, малко вода, жадни сме, не издържаме вече!
След като и той ни огледа хубаво, рече:
— Направих си кефа.
И заповяда на коларя да кара.
Седем дни прекарахме така. Тези, които имаха пари, пиеха вода, но онези, които нямаха, пиеха пикнята си.
Мнозина се тръшнаха на земята от глад и жажда. Конвойните ни казаха да дадем хора, за да ги изхвърлим оттук. И ние се карахме помежду си кой да отиде, защото щеше да пие вода.
Излязоха около двайсетина души с коли и ги захвърлиха далеч, извън града…
В болницата имаше и магнисалии пленници, които ни казаха, че в шадравана на двора имало вода.
Ние слушахме и не вярвахме.
През нощта се събудихме от викове и разбрахме, че магнисалиите счупили тръбата и потекла вода. Надигнахме се тогава всички и почнахме да се бием кой по-напред да пие. От крясъците часовоите ни усетиха и захванаха да стрелят. Паднаха доста убити, а след това ни оградиха с бодлива тел. И там взимахме кал и я смучехме.
След седем дни ходжата отново дойде и ние се развикахме и го замолихме.
— Мълчете — рече ни той, — защото ще си отида, ако викате. Дойдох, за да ви спасим.
Тъкмо каза това и донесоха кошници с войнишки хляб. Строиха ни в редици и ни дадоха по половин хляб на двама души. Сетне един по един ни пуснаха да пием вода от шадравана.
Него ден дошъл някакъв големец от Ахметли, разправяха ни войниците, оттук нататък ще бъдете добре.
А вечерта ни обраха! Взеха ни всичко, каквото имахме върху нас — пръстени, часовници. Изкъртиха дори и златните ни зъби от устата.