На сутринта ни вдигнаха. И докато се приготовлявахме, отвън се насъбраха зейбеци със зурни и тъпани, и като излизахме, почнаха да ни удрят с оръжията си. Дойде друг офицер. Прие ни и тръгнахме.
Вън от Магнисия, на три часа път, имаше едно голямо лозе, опасано с ограда. Там ни затвори и постави часовои да ни пазят, докато се съмне.
Пръснахме се из обраното лозе и ядяхме листа с коравия войнишки хляб.
А когато се мръкна, двама се опитаха да избягат. Часовоите ги хванаха и ги убиха пред нас. На сутринта капитанът ни каза:
— Неверни кучета такива! Аз ви правя добро, а вие ми бягате.
И заповяда да ни вдигнат.
Вървяхме с часове. Докато се бяхме спрели за малко до една гара, при нас дойдоха неколцина турци, граждани, и казаха на офицера да им позволи да потърсят между нас някого си, когото дирели, и ако го намерят, да го отведат.
— Добре — рече им той, — вижте и ако го откриете, вземете го.
— Аферим, аферим — отвърнаха те и потънаха сред тълпата. Намериха го. Беше някакъв арменец, градинар на гарата.
— А бре, керата арменецо, тебе търсим!
— Какво искате от мен? — рече им той. — Една душа имам само, вземете я!
И с високо вдигната глава, сякаш искаше всички да го видим, премина между нас.
— Вземете го! — извика капитанът.
Щом чу това, арменецът се нахвърли върху първия, който посегна към него, и със стръв го захапа за гърлото.
Другите го пребиха веднага; свари само да каже:
— Правете с мен каквото щете. Взех си за кръвта.
Оставихме зад нас топлия му труп, който турците все още търкаляха с ритници, и поехме към Касаба. Там всичко беше пепелище. Вкараха ни в едно оградено място. Оттам гледахме как минават други пленници и като слушахме отдалеч виковете им, благославяхме господа, че сме тук.
На сутринта ни подкараха към Ахметли. Когато стигнахме там, капитанът ни чакаше на гарата и от него научихме, че ще останем тук.
Закараха ни на едно голо място и ни оставиха на слънце. Ние го замолихме да ни пусне отсреща, където имаше дървета.
— Не — каза той, — на слънце. И си отиде.
След обяд заваля дъжд; зарадвахме се. Пихме с шепи вода, измихме се и се освежихме.
Като се мръкна, капитанът дойде и ни тури под един навес. Осъмнахме все на крак. Валеше през цялата нощ.
На сутринта капитанът пак дойде; водеше със себе си и един писар. Разпредели ни на роти и отдели занаятчиите — десетина фурнаджии, двайсетина железари, зидари, още толкова мазачи; докато ги отделяше, все разправяше:
— Вие ги разрушихте, вие ще ги изградите. И ги предаде на войниците.
Писарят извика:
— Няма ли някой мелничар между вас? Трябва да смелим зърно. Не знае ли някой от вас да мели?
Излязоха брат ми и още двама други.
Месачите отидоха във фурната и изпекоха войнишки хляб от непресят ечемик. И от него ден почнаха да ни дават по четвърт хляб на всеки.
Една вечер двама от месачите откраднаха малко тесто, защото бяха намислили да избягат. Но часовоят ги хвана тъкмо когато се измъкваха. На сутринта ги заведоха при капитана, който живееше наблизо в една къщурка.
— Тези тук снощи откраднаха тесто, за да избягат — му казаха.
Капитанът извади револвера си.
— На, ей така ще си отиде всеки, който върши такива работи — каза той и ги уби пред нас. След това ни накара да почистим гарата. Очите ни заболяха от мръсотията.
А един сержант, който ни надзираваше, Туран го викаха, ни ругаеше диво и ни биеше, та да се покаже пред жените във влака. На онези от нас, които се оплакваха, че ги болят много очите, казваше, че ще ги заведе в болницата на лечение, а ги закарваше в един дол и там ги очистваше.
Една вечер капитанът нареди на стражата да разгласи по селата, който иска да дойде да си избере ратаи измежду нас.
— Имаме, кажете им, от всякакъв вид — овчари, зидари, железари, каквито си щат.
На сутринта мухтарите пристигнаха и почнаха да подбират по петдесет, по осемдесет от нас, колкото си искаха, сякаш бяхме добитък.
Тогава се уговорихме, дванайсет души все съселяни, да научим за някое хубаво село и щом дойдат хора оттам за ратаи, да отидем всички заедно.
След няколко дни един ефрейтор, който ни жалеше, понеже му бяхме подарили още в началото, когато ни хванаха, един пояс, дето много му се харесваше, ни каза:
— Пригответе се, тук наблизо има едно хубаво село, Бунар-Баши, на Боздаг. Ще живеете добре.
Попитахме го дали и той ще дойде с нас.
— Не — отвърна ни той, — капитанът не ме пуска. Ще ви предам на мухтарина.
Предаде ни на него и тръгнахме.
По пътя попаднахме на една дива круша и се нахвърлихме на неузрелите круши.
— Хайде, бре, елате тук — викаше ни мухтаринът, — че замръкнахме.