Но сега ни се беше свършило брашното. За петдесет дни бяхме изяли четиридесет оки хляб. По-надолу имаше още една воденица, горе на пътя. „Гладно куче и от тояга не се плаши.“ Решихме да се промъкнем и в нея и задебнахме. Но воденичарят живееше там.
Най-сетне един ден се отправи за селото заедно с още трима души. Мръкна се, а по пътищата все още имаше движение. Стана полунощ и воденичарят не се появи. Рекохме си, че няма да дойде и се приближихме към воденицата. Ослушахме се — никакъв глас. Бутнахме вратата; стори ни се добре залостена отвътре. Решихме да влезем през пещта, където имаше един прозорец.
— Ти — казвам на другаря си — ще пазиш тук на пътя и ако видиш нещо, дай ми знак.
Строших стъклото и скочих вътре. Над прозореца беше окачена някаква кошница, която падна. Смръзнах се. „Воденичарят“ — рекох си аз и затреперах. Но гладът беше по-силен. Слязох и отворих. Другарят ми влезе и затвори вратата. Запалихме светлина и претършувахме навсякъде. В долапа намерихме два хляба, гърне със сготвен боб, горе на лавицата — сапун, тютюн и един пояс, който си опасах. Зад вратата, в един голям кош, имаше мръсни дрехи, до него един чувал с брашно и още един с жито. Събрахме всичко, взехме гърнето с боба и си отидохме. Пещерата ни беше близо до воденицата, полека-лека изкачихме всичко.
На сутринта, още преди да се зазори, застанахме срещу воденицата и задебнахме. Воденичарят дойде сам и скоро след това се запъти към селото, като ругаеше. Не се мина и половин час, и горе по пътя се показа конен разезд. От страх цял ден стояхме скрити в пещерата.
Като се съмна на другия ден, взехме с нас хляб и се махнахме от пещерата. Така правехме почти цяла седмица. Нищо не се случи. Успокоихме се.
Долу под пещерата ни имаше големи маслинови дървета. Слънцето не проникваше до стволовете им — толкова гъсти бяха листата им. Една вечер отидохме да наберем маслини. Както си беряхме, чухме говор.
— Другарю — му казвам, като се приближих до него, — има хора, да се скрием тук.
Не бях доизрекъл думите си, и на около два метра от нас, горе на пътя, се показаха мъже и жени, юруци някакви. Докато минаваха край дърветата, един от тях каза:
— Бас държа, че тук някъде още има гяури.
Когато юруците се отдалечиха, другарят ми ми каза:
— Трябва да сменим скривалището си.
И предпазливо се върнахме в пещерата си.
Нищо не хапнахме нея вечер. Легнахме си с мисълта, че ще ни заловят.
Като се зазори на другия ден, събрахме нещата си и отидохме по-далеч, в друга пещера, която знаехме от по-рано.
Там се устроихме по-добре. Беше дълбока и широка около два метра. От селото бяхме взели една малка каца и две тенекии с олио. Маслини имахме в изобилие. Разбихме ги на каша, сложихме ги в една торба и ги заляхме с вряла вода, като ги мачкахме здравата в качето Сетне изляхме всичко в една тенекия, която бяхме пробили, и полека-лека водата изтече и остана само олиото.
Него ден сготвихме, наядохме се добре и легнахме. Светлината проникваше дълбоко навътре в пещерата и караше паяците да се движат по изплетените си мрежи. Зарадвахме се на компанията им.
Цели четири месеца живяхме там.
На края на четвъртия, една сутрин, седях и четях, пеейки си тихо, разни молитви от една църковна книга, която бях намерил в селото.
— Спри! — побутна ме моят другар. — Чувам говор.
И погледна към входа на пещерата.
На около десетина крачки от пещерата минаваше пътека. Стъпките се приближаваха. Пещерата поглъщаше думите отвън като смукало.
— Тук някъде трябва да са воловете ни…
Хората се показаха. Бяха двама говедари, юруци. Приготвихме се, със сопи в ръка, ако случайно ни видеха, да ги убием.
Не ни видяха. Преминаха спокойно, като разговаряха, с ръце отзад на кръста.
Другарят ми пак ми каза:
— Трябва да се махаме и оттук.
— А бе, приятелю — отвърнах му аз, — къде другаде да отидем?
— Не — казва ми той, — аз не оставам тук. Може би са ни видели и са отишли право в комендантството.
— Добре, както кажеш — отговорих му аз.
И тръгнахме да дирим друго скривалище. Търсихме чак до следобед; намерихме друга пещера на едно място, дето го казваха Света Троица, и през нощта пренесохме нещата си.
Така минаха десет дни, от страх не се подавахме навън. Храната ден след ден почна да се свършва. Накрая останахме без нищо. Погледът ни беше помътнял от глад.
— Другарю — казвам му аз, — не мога да издържам повече. Да убием ли воденичаря?
— Стига — вика ми той, — да не би да искаш да погубиш душата си? Скоро ще узреят посевите, грахът, пак ще има какво да ядем.