И се сбогувах с тях.
Тръгнах на път. Около петдесетина конници идеха зад мен и пееха. Спрях настрани и ги поздравих. Отминаха. Следвах ги отблизо и гледах облаците, които се снишаваха. „Ще се измокря“ — мислех си аз и крачех.
Дъждът не закъсня, заръмя ситно. Изтичах и се сврях в една колиба. Дъждът се усили. Извадих хляба от торбата си — бяха ми сложили и сирене.
Както си ядях, гледам, един въоръжен конник идва в галоп право към колибата. Изплаших се. Приближи се, поздрави ме. Беше полският пазач.
— Какво търсиш тук? — ми вика той.
— Отивам в Тира да търся работа и дъждът ме свари.
— Какъв си?
— Овчар.
— В Тира има кошари — каза той и ми даде да свия цигара.
— Не знаеш ли някоя добра кошара — му викам, — да ми посочиш някъде наблизо?
— На, ей там, на Хаджимемет — отвърна ми той. — Стопанин човек, ще бъдеш добре. Със здраве!
И шибна коня си.
Щом дъждът спря, запътих се право към едно стадо овце. Овчарят дойде при мен.
— Какво искаш? — запита ме той.
— Работа искам — отвърнах му аз.
И веднага се разкаях. По говора му разбрах, че е албанец, а при албанци не исках да се главя, защото бяха отраканн хора; исках да се заловя на работа при турци, които добре познавах. Не се спрях и на приказки дори и продължих по пътеката, откъдето се чуваха звънци. Още отдалеч видях друго голямо стадо овце, които се спускаха и пасяха сред маслиновите дървета.
Като наближих, извиках на овчаря, защото кучетата почнаха да лаят. Овчарят идеше към мен, а аз към него, срещнахме се. Поздравихме се.
— На кого са овцете? — запитах го аз.
— На Хаджимемет — отвърна ми той, както ми беше казал и полският пазач.
— Чорбаджията ти търси ли овчар?
— Седем дни ще станат, откакто е отишъл в Тира за ратай и още не е намерил. Почакай, ако искаш, докато се върне. От каква работа отбираш?
— И да доя, и да паса овце знам.
— Е, тогава подкарай ги да ги пасеш, докато си дойде. Набутай ги в боба. Чорбаджията каза днеска да ги пуснем да пасат вътре в боба.
Тръгнах, като подсвирвах на стадото, а то ме слушаше, сякаш ме познаваше.
Около пладне Хаджимемет дойде сам, на кон. Богат човек ми се стори така, като го гледах как седи на седлото. Хвана ме страх от него. Овчарят се приближи към него и му помогна да слезе от коня. Той застана на едно място, загледа се в овцете, които минаваха отпреде му, и каза на Хасан:
— Едни ги оставих, други ги намирам. Виждат ми се добре напасани и доволни.
— Да — отвърна му той, — имаме нов овчар.
— Къде го? А пък аз търся да намеря овчар в Тира!
Хасан ми направи знак да се приближа. Почнах да треперя. От страх не можех да го погледна в очите.
— Ела при мен — каза ми той. — Ти ли си пасъл овцете? Откъде си?
— От Македония — отвърнах му аз, — от Косифопеди.
— Виждаш ми се добър, способен, ще те задържа. Късмет си ми бил — да ми дойдеш на крака. Всеки ден ходех в Тира за овчар и все без овчар се връщах. Как те казват?
— Бехчет — рекох.
— Да си жив и здрав — каза той. — Хайде сега да вървим в къщи. Сигурно си гладен.
Тръгнахме по пътя. Той на кон, а аз пеш. Струваше ми се, че ме води да ме беси.
Пред джамията, както си минавахме, изскочиха отнейде около двайсетина четници с оръжието си, с фишеклъците си. Пребледнях, като ги видях. А те подхвърлиха подигравателно на чорбаджията ми:
— Брей, виж ти, какъв овчар си намерил — седем дни наред сновеш напред-назад до Тира!
— Добре де — каза им той. — Като дойде пролет и почна да правя киселото мляко, ще го туря да се пребори с вас.
И ме изгледа колко бях измършавял.
— Нека си разправят — рече ми той. — Не се притеснявай.
И отново поехме. Като стигнахме в къщата му, той ми каза:
— Свали си цървулите и се качи горе.
— Не бива — рекох, — мръсен съм.
— Абре, свали ги и се качи.
Свалих ги и ги поставих съвсем на края, готов да ги грабна и да избягам.
Чорбаджията имаше един чичо, брат на баща му; повика го да уговорят платата ми. Сетне каза на жените да приготвят за ядене и те сложиха софрата. Чорбаджията ми се изми, направи молитвата си и седна на масата, но без да яде.
— Яж, чедо мое — каза ми той, — не гледай мен. Аз постя. Бях дал обет — ако се махнат гяурите, три години ще постя. И всемогъщият ме чу.
— Да — казах аз, — той, а не силата ни ги прогони.
Не ми се ядеше вече. Хапнах един залък и се оттеглих. Оттеглиха се и другите.
Дадоха ми да си свия цигара и пак почнаха да ме питат откъде идвам.
— От Айдин — отвърнах им аз, — и търся работа.
— Щом си дошъл веднаж тук — рекоха ми те, — не се бой. Ще бъдеш добре. Гърците се махнаха. Ние управляваме сега.
— Да — казах, — махнаха се, да не говорим за тях.