– Няма нужда да се смеете така подигравателно – заяви тя, засегната от смеха ми.
Укори ме, задето се засмях, понеже мислеше, че ù се подигравам.
– Ама и вие сега, не се засягайте веднага. Направихте предположение, но не хвана. И аз малко се позасмях.
– Тогава може да е обратното.
– Какво значи това?
– Ако не е ревнив съпруг, тогава ревнив любовник?
– Тоест вие сега убиец ли ме изкарвате?
– Защо не?
– Вижте какво, ако пак така скришом се разгневите, отново ще ме напуши смях, а вие отново ще ми се ядосате. Да си кажа право, май доста бързо се поддавате на гняв.
При тази моя забележка в стаята отново се възцари тишина.
– Сега е мой ред – казах ù аз. – Коя сте вие, с какво се занимавате, семейна ли сте, или не, кое е семейството ви?
– Длъжна ли съм да отговарям? – запита разтревожено.
– Да. Думата си е дума. Аз ви разказах всичко, сега и вие трябва да ми разкажете.
Започна да ближе устни, чудеше се откъде да започне. После, сякаш искаше да приключи час по-скоро с това, думите ù бързо започнаха да се леят от устата ù. Била завършила журналистика в университета „Мармара“, после започнала работа като репортерка във вестника, заедно с това правела магистратура, не, не била омъжена, живеела със семейството си, баща ù бил зъболекар, имал кабинет в квартал „Кадъкьой“, майка ù била домакиня. Била единствено дете, нямала брат или сестра. „Убийството от Подима“ (веднага го беше кръстила) било първата ù голяма задача; ако се справела успешно, репутацията ù във вестника щяла да се подобри.
– Имате ли си приятел?
Този въпрос я хвана много неподготвена. Слиса се, ококори очи и рече:
– Какво? – После още веднъж повтори: – Какво?
– Попитах ви дали си имате приятел.
Това мен въобще не ме засягало, как съм се осмелявал да задам такъв въпрос, що за странен тип съм и така нататък. След като реши, че вече ме е сложила на мястото ми, изведнъж забеляза, че диктофонът все още работи, и възкликна:
– Не е за вярване просто! Записала съм сама себе си. Виждате ли докъде ме докарахте!
– Че какво сторих, за да ви ядосам така? – попитах я с усмивка.
Бил съм я изкарал от нерви, преминал съм границата между журналист и събеседник, така или иначе, в целия си живот не била виждала толкова дразнещ човек. Сега щяла да си тръгне оттук и да се опита дори да не се сеща повече за този странен инженер. А и на какво се дължи упорството ми да не отговарям да въпросите ù, свързани с брат ми Мехмет? Да не би да съм искал да го защитя? Да не би да е имал връзка с Арзу, та затова да не казвам къде е, да не искам да давам информация за него?
Така мърморейки, завря диктофона в чантата си, стана и се насочи към изхода. Аз също се изправих и я последвах, отворих ù учтиво входната врата; този път не понечи да стисне ръката ми (и слава богу), и довиждане не ми каза, просто излезе навън. Беше направила точно три крачки, когато рекох подире ù:
– Има още един човек, който живее в онази къща.
Спря се, но не се обърна. Изчака малко, след което, все още с гръб към мен, попита:
– В коя къща?
– В тази на Али и Арзу. Може би ключът към престъп-лението от любов и ревност, който търсите, е именно в този човек.
Обърна се към мен. Както се казва понякога, в очите ù пламтеше огън. Гледаше ме, изпълнена с гняв.
– Кой е този човек?
– Опитайте се да научите. Ако не успеете, елате пак следобед. Ще ви разкажа много интересни работи. Ще ви е трудно да повярвате.
– Да дойда още веднъж ли! Да не дава господ, вие да не сте се побъркали! Кракът ми повече няма да стъпи тук.
Засмях се и се обърнах към кучето:
– Виж, Цербер, кажи сега на нашата ядосана гостенка „довиждане“, тя следобед пак ще дойде.
Цербер весело излая и размаха опашка.
– Както всичко останало, и името на кучето ви е абсолютна антика. Това ли е Цербер?
– Да! – отвърнах ù аз.
И така ги запознах официално.
3
Отрязаните уши на Цербер, Светлана
и признаците на гняв
Цербер, който вече от дълго време пазеше къщата ми, не беше с три, пет или седем глави като праотеца си от легендата, но огромната му глава беше толкова страховита и грозна, че му стигаше само да погледне хората, които не му харесваха, и всички се разбягваха. А и беше огромно животно. Не можеше да се побере в никоя от готовите колиби, които му купувах, та се принудих да поръчам на един дърводелец да му направи колиба, която сам бях проектирал – един вид кучешка вила, ако мога така да се изразя.
Беше най-едрият екземпляр от породата овчарско куче. Цербер, чиито уши бяха отрязани до дъно, за да не попаднат в устата на вълците, когато се бори с тях, се беше превърнал в истинско чудовище.