Тогава осъзнах, че плача. Значи, докато момичето продължаваше да спи, долепило устни до моите, от очите ми са започнали да текат сълзи и сега се стичаха тихичко по бузите ми. Топлото докосване на тези устни топеше моята вът-решна ледена епоха, в която живеех вече от години. Всичките дъждове, натрупали се в мен през годините, в които бях живял далеч от любовта, бягайки и страхувайки се от нея, сега кротко се изливаха от очите ми. Сякаш от нейните устни пиех цялата ù душа, шеговития ù смях, начумерените ù вежди, моментите ù на гняв, на нерешителност, а после волята ù, която издигаше стена пред чувствата ù, мечтите ù за бъдещето, вълненията ù, приятната ù усмивка, когато се шегуваше с приятелите си, тъжния ù понякога поглед, смръщения ù нос, когато не харесваше някое ястие, спокойствието ù, желанията ù, меланхолията, която понякога я обгръщаше, гласа ù на малко момиченце, когато говореше с родителите си по телефона, енергията ù за живот. Закачливата ù долна устна, която толкова дълго време бях наблюдавал с възхищение, сега беше върху устните ми. Да, аз чувствах!
В този миг на нощното небе се издигна звезда и освети всичко – всяка тъмна точка, всяка тайнствена гънка на живота, всяко сенчесто кътче и сърцето, в което цареше непрогледен мрак... и аз си спомних.
Тези устни ми върнаха всичко обратно. Като вълшебните целувки от приказките ме извадиха от дълбокия ми сън, от който не трябваше никога да се събуждам, и се превърнаха в моя палач.
Да, човек можеше да живее в пълна забрава, но не можеше да съществува, ако помнеше всичко.
Облян в сълзи, се отделих от устните на момичето и тихичко ù прошепнах: „Извинявай!“, макар да знаех, че няма да ме чуе. „Извинявай!“ Наистина съжалявах дълбоко, от цялата си душа. После станах от леглото и се прибрах в стаята си. Седнах на креслото и се замислих. В началото всичко беше просто една интересна игра за убиване на времето. Беше много приятно да си играя с момичето като котка с мишка, да я изненадвам и да наблюдавам красивата ù долна устна, която издаваше разочарованията ù. После изведнъж се озовахме в съвременна „Хиляда и една нощ“. Само че господарят и робът много бързо си бяха сменили ролите, но това беше станало не благодарение на силата, а на слабостта. Бавно течащата вода беше издълбала скалата, кокичето беше пробило замръзналата земя и беше подало глава, грацията беше взела надмощие над грубостта, женствеността отново тихичко беше провъзгласила нежната си победа над мъжа. И в крайна сметка устните на спящата принцеса от приказките се бяха превърнали едновременно в моето най-голямо щастие и в най-голямото ми бедствие. Превръщането на жабата в принц, хладината на брезовите гори през лятото, божествената усмивка на Олга, преди болестта да я промени, младежкият ни смях, Via сon me, заздравялата рана върху върха на показалеца ми, конят, изправил се на задните си крака, и гривата му, която скрива небето, думи, които разбирам, думи, които не разбирам, снегът, който покрива земята като бял юрган... Всички те заедно съпровождаха ритъма на сърцето ми, което биеше тревожно, сякаш в желанието си да върне обратно всичките загубени години.
Първите лъчи на изгрева завариха Шехерезада все още седнала в креслото. Беше разказала и последната си история и сега се чувстваше изтощена. Отново не помръднах. Навън пееха петли. Но не бяха като веселия петел в хотела в Москва, а по-скоро звучаха като елегия за раздяла.
Когато слънцето започна да се издига в небето, от дол-ния етаж се чу леко скърцане. Момичето беше станало и сега се приготвяше, като явно се стараеше да не ме събуди. След малко щеше да излезе не само през входната врата, но и от живота ми и аз повече никога нямаше да я видя.
Отиде си!
Писмо
Уважаеми господин прокурор,
Докато пишех тези бележки от общо 287 страници, дори и за миг не ми мина през ума, че един ден вие ще ги прочетете, но в създалата се ситуация разбирам, че няма друг начин. Защото ще имате нужда от тях, за да можете да разрешите този заплетен случай. Но преди всичко бих искал да ви се извиня за думите си относно вашата височайша особа, които ще срещнете на някои страници. Бих искал да ми повярвате, че те имат връзка не само с вас, но и с моята затвореност и безразличието, което изпитвам към света, както и сам сте забелязали, а също така са и в резултат от определени чувства, които изпитвам напоследък, които не знам как да опиша. (Между другото, позволете ми да отбележа, че някак си не намирам за подходяща песента „Ти вече не идваш“, която звучи от телефона ви, защото тя не отговаря на сериозността на прокурорската институция и правосъдието. Надявам се, че сте успели да прекарате приятен уикенд с колегата си и семейството му и сте се позабавлявали.) Преди да напусна този свят по собствено желание, оставям бележките си и това писмо до вас с надеждата, че ще мога да ви се реванширам за обидните думи, които отправих към вашата особа и които вече нямам време и сили да поправя, оставяйки ви подарък, който може би ще ви се стори като изпратен от оня свят. Този подарък е свързан с убийството на Арзу Кархаман, по което вие усилено се трудихте и положихте максимални усилия да откриете истинския извършител, като дори по едно време искахте даже мен да задържите.