Докато изпращах младичката журналистка, ми хвърляше лукави погледи от рода: „Късметлия!“. Знаех, че харесва момичетата, приятно му беше и когато Арзу идваше у нас. Сега също си личеше, че посещението на това девойче му доставя удоволствие. А госпожа Хатидже дори и не я поглеждаше. Държеше се така, сякаш не я брои за жена, пакостникът му с пакостник.
– Стига си гледал така подигравателно. Просто една журналистка.
Оголи зъби – само аз бях наясно, че това означава усмивка; всички останали го смятаха за сигнал за война. Пос-ле наведе глава и легна на земята. Голям хитрец беше това животно, и колко лукав! А и как добре ме разбираше!
Прибрах се вкъщи и отново отидох в стаята на ревност-та. Известно време размишлявах какво трябва да направя сега. Дали да не изляза и да отида на местопрестъплението? Но там сега сигурно работеха жандармерията и прокурорът, нямаше смисъл да ходя. Така или иначе, по някое време щяха да похлопат и на моята врата и да ме извикат за разпит. Дотогава беше най-добре да си стоя вкъщи.
Не трябваше да се отклонявам от ежедневния си режим, но въпреки това може би беше по-уместно да сменя домашните си дрехи с панталон и риза. Така щях да съм готов, когато дойдат. Отидох до гардероба. Избрах сив панталон от категорията „над 25 градуса“, към него добавих и бяла памучна риза. От шкафа за обувките извадих едни леки мокасини и ги нахлузих на бос крак. Всички те бяха поне на 20 години. Защото – нали ви казах – едва преживявах с пенсията си и влагах парите си в евтини издания на книги. Най-вече в такива втора ръка. А и си обичам старите дрехи, чувствам се странно, когато ми се налага да си купя нещо ново, не ми е комфортно. Не мога да търпя етикети на ризи, които ме драскат по врата, веднага ги разпарям и изхвърлям. А новите обувки ми убиват на краката.
Като приключих с това, отидох в кухнята, извадих от хладилника студено месо и продукти за салата и се захванах да приготвям обяда си. Старая се да се храня с прости, но засищащи неща. У дома обикновено не влизат въглехид-рати от рода на хляб и макарони (единственото изключение е курабийката с бадеми всяка сутрин). Затова и не надебелявам. А и понеже, за голям късмет, съм висок и строен, успявам да стоя на същите килограми с разходки по брега поне три пъти седмично. Всъщност, ако трябва да съм честен, това ми се удава все по-трудно. Налага ми се да ям по-малко и да ходя много, но съм готов да платя тази цена. Освен това, ако не заради мен, съм принуден да правя дълги разходки заради Цербер.
Нямам нужда да се харесвам на когото и да било, но е добре и здравословно да съм слаб. Вярвам, че така ще живея по-дълго. Готвя се да изкарам в добро здраве до сто години. По тази причина всеки ден планирам хранителния си прием и чета научни статии в интернет. Защото най-важният дълг на човека е да се грижи добре за себе си и да живее възможно най-дълго. Нали?
Веднага отидох да запиша тези мисли в тетрадката си. Този път обаче не ги прочетох веднага. Да видим дали и след няколко дни ще ми се сторят така умни, както ми изглеждат в момента. Оставих тетрадката и се протегнах към книгата, която лежеше разтворена на малката масичка. Следващите няколко часа прекарах в четене. Наоколо всичко беше спокойно, от селото не идваше никакъв шум. Телефонът също не звънна нито веднъж. Към три часа, тъкмо когато си приготвях чиния с плодове, Цербер ми извести, че момичето е дошло. Усмихнах се, отправих се към вратата и точно в момента, в който стигнах до нея, звънецът звънна. Момичето се изненада, че веднага отворих. Попита ме:
– Вие зад вратата ли чакахте?
– Не. Цербер ми съобщи за вашето пристигане.
– „Пристигане“, в смисъл?...
– Че сте дошли.
– Аз, не някой друг?
– Точно така.
Продължи подигравателно:
– Какво искате да кажете? Че кучето ви със странното име ви каза: „Дойде журналистката“?
– Да, точно така ми каза.
– Вие сериозно ли?
– Напълно съм сериозен.
– „Сериозен“, в смисъл?... Казвате ми, че можете да говорите с животни?
– Не знам дали би могло да се нарече точно говорене, естествено, че не употребяваме думи като хората. Ще е по-правилно да кажем, че е по-скоро един вид разбирателство, диалог, който се оформя в главите ни.
– Вие наистина не се шегувате! – отвърна учудено тя.
– Не, не изглежда да се шегувам, нали? Но оставете това сега, а ми кажете научихте ли кой още освен семейст-вото живее в онази къща.
– Да, май имало и някаква гувернантка, която се грижела за детето. Нея ли имате предвид?