– Светлана.
– Моля?
– Светлана... Така се казва гувернантката, българка е.
– Това не ми го казаха.
– Искате ли да научите историята ù?
– Да.
Отворих по-широко вратата и като предния път направих жест с ръка да заповяда вътре. Казах ù, че тъкмо съм си приготвял плодове, че може да ги хапнем заедно, след което ще ù разкажа тази много интересна история.
– Не може ли да ми разкажете тук...
– Как така! – възразих аз. – На вратата ли ще разговаряме?
Разбра, че няма друг избор, отпусна ръце встрани, изду устни, след което се чу едно „Уффф!“. Виждах я как дълбоко се колебае дали да влезе, или не. А и така или иначе кой знае колко трудно ù е било да дойде отново. По принцип толкова твърдоглави момичета не се отмятат от думите си, но тя се беше принудила да дойде и отново да позвъни на вратата ми, защото любопитството я изяждаше отвътре. Виждах, че гордостта ù беше леко наранена.
Още веднъж я поканих да влезе.
– Но ще мога да остана само за малко. Най-много половин час. После колегите ми се прибират в Истанбул, трябва да си тръгна с тях.
– Добре, обещавам, че ще ви разкажа възможно най-бързо.
Колебливо пристъпи навътре, отново седнахме в същата стая, аз я почерпих с пъпеш. Замислено започна да яде.
Аз заразказвах за Светлана:
– Светлана е учила за медицинска сестра. В момента е на малко над 30 години. Висока, кестенява жена, стои винаги добре изправена, дисциплинирана и подредена. Носи постоянно бяла престилка, с други дрехи не съм я виждал.
Попита ме защо Светлана е дошла тук.
– В своята страна се влюбила в един мъж. Дълго време били заедно. А после той да вземе, представете си, да я изостави без каквито и да било обяснения и да се ожени за друга. На всичкото отгоре тази, заради която той зарязал Светлана, била с пилешки мозък. Светлана не могла да преглътне това положение и решила да избяга колкото се може по-надалеч от този мъж. Най-близката приятелка на Светлана била туркиня. И когато тя и семейството ù се преместили да живеят в Турция, и Светлана се присъединила към тях и дошла тук.
Безпокойството на момичето все повече нарастваше. Личеше си по притеснените ù движения. Непрекъснато си гледаше часовника.
– Да, да, наясно съм, че времето ви изтича – опитах се да я успокоя аз. – Старая се възможно най-бързо да дойда на темата. Извинявам се, но ако престанете през две минути да си гледате часовника, ще ми е по-лесно да си събера мислите. Иначе ме карате да се чувствам напрегнат.
Леко се усмихна, кимна послушно и отпусна ръце встрани.
– А, ето така е по-добре. Та какво казвах? След като дошла в Турция, Светлана се обърнала към частна фирма, която търси работа на чужденци. Най-напред я пратили да гледа някаква възрастна и болна жена. Работата ù била много трудна, а жената – на смъртно легло. Но понеже Светлана е много дисциплинирана, изпълнявала задълженията си безупречно – давала ù лекарствата навреме, сменяла ù чаршафите, правела ù масажи, за да не изгние тялото ù, хранела я... Но защо станахте на крака, времето ли ви изтече? Почакайте, недейте, бързам, ето! Когато възрастната жена починала въпреки тези внимателни грижи, Светлана отново се оказала без работа и пак се обърнала към същата фирма. Този път я пратили при семейство от Истанбул да им гледа двете малки деца, защото родителите работели. Светлана и там... Какво има, защо се ядосахте?
– Аз не съм дошла тук да слушам за професионалния път на медицинската сестра от България!
– Но аз тъкмо се приближавах към най-важната част от историята, бях стигнал дотам, че след това семейство Светлана дойде тук, в Подима, да се грижи за новороденото бебе на Али и Арзу.
Изправи се ядосано с думите:
– Зарежете я тази история! Говорите празни приказки! Но вината е моя, че отново дойдох в тази лудница да ви слушам глупостите. Вие най-добре си разговаряйте с кучето. С онова там, как му беше името. На вас то ви подхожда!
Докато изричаше тези думи, метна ядосано чантата си на рамо и тръгна към вратата. Не можах точно да чуя, но съм сигурен, че измърмори нещо от рода на „Дявол да го вземе!“.
Втурнах се и минах пред нея, след което отново с голяма учтивост ù отворих вратата и ù дадох път. Излезе, без въобще да ме погледне, никакво довиждане, нищо. С резки движения тръгна по градинската пътека.
– Довиждане! – провикнах се след нея. – Наистина много жалко, че колегите ви тръгват за Истанбул толкова рано – аз тъкмо бях стигнал до най-важния момент, който щеше да осветли убийството.
Не мога да кажа, че напълно спря, по-скоро леко се поспря, но не се обърна, после пак продължи да върви. Тъкмо когато стигна до портата от метална решетка, аз се провик-нах: