– Светлана беше лудо влюбена в Али!
И тя спря, ръката ù замръзна върху желязото, но после отново продължи и без да се обръща назад, без да ме погледне, без да каже нищо, се отдалечи, стъпвайки рязко с маратонките си Nike.
Цербер ме попита с ирония:
– Е, как върви?
– Всичко е наред, не се притеснявай! Дай да те отвържа малко да мирясаш, но никакво излизане от градината, никакво плашене на минувачите! Ровенето в цветята също е забранено!
Звярът изръмжа.
Знаех, че въпреки всичките ми предупреждения ще се изстреля като полудяла ламя, за да освободи окованата си със синджири невероятна енергия, ще се втурне като светкавица към градинската ограда и точно преди да се блъсне в нея, ще се обърне с гъвкаво движение и ще се затича в обрат-ната посока, ще разрови пръстта, ще захапе и ще дъвче всеки попаднал му твърд предмет. За щастие, градината беше голяма. Тази къща e построена още по времето, когато земята в селото е била евтина, и затова площта около нея е около четири декара. Кучето можеше да тича колкото си иска.
Изчаках около половин час звярът да си освободи енергията, след което му сложих верижката и го изкарах на разходка. Когато искам да изляза да се поразтъпча, обикновено взимам и Цербер със себе си, но само след като добре го уморя преди това. Иначе и синджирът не помага – влачи ме напред като мощен мотор. Дори и сега на врата му е вързан нашийник душач, който се използва при обучението на кучета. Ако вземе много да буйства, това е начинът да му покажа кой е господарят.
Слязохме на брега. Свечеряваше се и вече не беше толкова горещо. Палещото слънце вече се спускаше към хоризонта и удавяше всичко наоколо във вечерен унес, обагрен в алено и тъмносиньо. Някои рибари изтегляха мрежите си от морето. Една група се прибираше от открито море и се приближаваше с лодките си към нас. Отекващият звук на моторите им се чуваше все по-близо.
Погледнах закачения на колана ми крачкомер – 2342 крачки. Имах да вървя още много, докато достигна дневната си цел от десет хиляди. Продължих да крача забързано. Цербер се запъна на едно място – сигурно беше подушил урина от женско куче – и едва го отделих оттам.
Туристите, които бяха дошли на плажа само за деня, сгъваха кърпите си, събираха кутиите за храна, скарите и топките на децата и ги товареха по колите си. След малко трафикът към Истанбул щеше да се засили. Сетих се за момичето – сигурно е вече на път. Сега най-вероятно разказва на приятелите си за странния тип, с когото се беше запознала в Подима. Може би ме описва като „побъркан старец“.
Но да говори каквото си иска – не ме интересува. Не ме засяга дори дали пак ще дойде, или не. Много е трудно човек да се занимава с такива неопитни млади момичета. С Арзу например нямаше проблеми – нито тя очакваше нещо от мен, нито аз от нея. Дори беше приела условието ми да не ме докосва. Можеше да си говорим, да бъдем приятели, но нямаше да се докосваме един-друг, нямаше дори да си стискаме ръцете. В началото намери това мое желание за много странно, но впоследствие дори ù хареса, защото в крайна сметка беше нов житейски опит. Само един-единствен път ме попита:
– Извинявай, Ахмет, но за това има ли някаква причина?
– Не – казах ù аз. – Няма причина, но аз не мога да докосвам други хора, без значение мъж или жена, не позволявам и те да ме докосват.
– Ооо, приятелю! – засмя се тя. – И твоята не е лесна в тази страна, където всички се прегръщат и се мляскат. Да ти кажа честно, и на мен не ми е приятно, когато мъже се прегръщат и целуват, но какво да се прави, станало е вече традиция. Дори и Али прави така... Когото и да срещне, му се хвърля на врата и го целува.
Вече приближавахме центъра на селото. Къщата на Али и Арзу беше наблизо; ако тръгнех по лявата пътека, след десет минути щях да се озова там, но не го сторих. Продължих по пътя си.
Кой знае какво се случваше сега там... Нямах сили да се отбия. Покрай нас с висока скорост премина зелена камионетка на жандармерията. Най-вероятно беше свързано с убийството. По пътя минаха и един-двама селяни с моторетки. С никого не се поздравихме. Тукашните селяни не обичат много „провинциалните“ богаташи. Тези консервативни местни хора, почти всичките от които са преселници от Балканите, ходят в джамията, правят намаз, играят помежду си на табла в кафенето и търпят дошлите от Истанбул само заради парите, които те плащат за нивите им, и заради покупките, които правят тук. Светът им е определено различен. Сигурен съм, че намират партита от рода на тези, които Али организира, за неморални.
На връщане хвърлих един поглед към къщата на Али, но отново не намерих желание и сили да се отбия. Не знаех с какво ще се сблъскам – може би с ревящи и оплакващи хора, имами, молитви и други подобни. Нямаше да мога да изтърпя никое от тях. В интерес на истината, не знам дали вече са започнали с молитвите, или е още рано. Още не са погребали жената, тялото ù сигурно е в болницата за аутопсия. Както и да е, така или иначе, утре сутринта госпожа Хатидже ще ми разкаже всичко. Дори да ù кажех да млъкне, пак щеше да говори безспир. Ох, утре и странният ù син ще идва за урок по английски. Повярвайте ми, по-лесно е да науча Цербер на английски, отколкото този дебелоглав момък. От колко години вече се мъча, но още не съм успял да го науча да преброи пръстите на ръцете си. One, two, three… и после изведнъж five. Какво е това бе, синко? Четвъртият пръст, той как беше? Six! Six ли? Четири, синко, четири, четири – four, не помниш ли! Хайде сега отначало!