Жената явно ù даваше сериозни наставления. Най-накрая каза още веднъж:
– Хубаво, целувки – и успя да затвори телефона.
Междувременно аз бях отворил входната врата и двамата стояхме на прага. Когато разговорът ù приключи, ù казах:
– Заповядайте!
Не възрази, влязохме и отидохме в кухнята.
– За десет минути ще ви приготвя невероятна вечеря. Вие през това време можете да разгледате книгите, ако искате. Няма много да се бавя. Имам страхотен фоа гра, ще отворя и бяло вино.
– Това пък какво е?
– Фоа гра? Гъши дроб. От Франция. Може да се намери и в някои супермаркети в Истанбул. Много обичано ястие. Грехота е да си го ям сам. А гости не идват.
Незаинтересовано вдигна рамене и отиде в съседната стая. Може би искаше да хвърли едно око на книгите.
Сложих две филийки в тостера, след което извадих от хладилника консервата с фоа гра, която Мехмет ми беше донесъл от едно пътуване заедно с цяла купчина други подаръци, и я отворих. Сложих по едно парче в две чинии. После налях две чаши добре изстудено вино. Не пропуснах да добавя и малко сладко от смокини към гъшия дроб. След това извиках момичето на трапезата. Седна на масата и впери поглед в чинията си с кисело изражение.
– Това ли е ястието, за което говорехте?
– Да.
Забелязах, че гледа сладкото от смокини. В погледа ù се четеше въпрос, но най-вероятно не искаше да ме пита. Казах ù, че на дроба му подхожда такова сладко, и започнах да ù обяснявам как се яде. Същевременно прилагах казаното – взех с ножа малко сладко и го намазах на препечената филия. Тя през това време отпи глътка от виното си и отново смръщи лице. Подадох ù филийката и заявих, че много ще ù хареса. Тя я пое, без да крие съмнението си, и известно време само я гледа. После я захапа, изпълнена с подозрение, за момент се опита да определи вкуса, след което изплю всичко в салфетката.
– Какво е това, бе! Като развалено кафяво масло. Отвратително. Ъъъ!
Май наистина ù се повдигаше. Без да искам, се засмях. Отпи още една глътка вино, за да заличи вкуса в устата си, но и него не хареса.
– А това пък е като лимонада! Не прилича на вино. Вие все такива работи ли ядете и пиете?
– Откъде да знам? Народът се изпребива за фоа гра, особено пък ако е от добра френска марка.
– Леле, каква вкуснотия! Да им е сладко, но наистина е отвратително.
– Сега не знам какво да правя. Вие какви неща обичате, вкъщи няма кой знае какво за ядене.
– Няма проблем. Става дори само хляб и сирене.
Отново се засмях. Изгледа ме странно, сякаш казвайки: „Какво се смееш?“.
– Вие и на сирената ми ще реагирате по същия начин. Аз най-добре да ви взема нещо от магазина. Сандвич става ли?
– Разбира се, но да не губим време с тези неща – отвърна ми нетърпеливо. – Имам да пиша новина за вестника. Зарежете вечерята и ми разкажете каквото знаете.
– Неее, дадохте дума. Ще ви разкажа, като се нахраним, а сега ще ви оставя сама за няколко минути.
Отидох до бакалията да ù взема сандвич с кашкавал и суджук. Навън се беше спуснала прохладната мекота на лятната вечер, а шумът на вълните се чуваше по-силно. Дочух един от рибарите, които срещнах на пътя, да казва: „Утре ще има буря“. Значи, затова се прибираха рибарските лодки. Незнайно защо, но вечерите преди буря бяха изключително спокойни, топли и приятни. И тази вечер беше точно такава.
Бакалинът с прошарените мустаци се обърна към мен с думите:
– Май имате гости! Горкото момиче, доста ви почака на вратата.
– Да. Тя е журналистка от Истанбул. Заради онова убийство, нали знаете.
Взех сандвича, който ми приготви, и го попитах дали стаята му е свободна за тази вечер. Както и предполагах, не беше заета. Казах му, че момичето ще пренощува в нея, после се прибрах вкъщи.
Гостенката ми изяде сандвича с апетит и рече:
– Ето това е нещо вкусно!
После, докато пиехме кафе в стаята на престъпленията, която беше по-просторна от останалите, ù разказах за Али, Арзу и Светлана.
Попита ме как съм разбрал, че Светлана е влюбена в Али.
– Аз имам навика да наблюдавам с трезва глава и бистър поглед, неизкривен от его и чувства. Може би сте забелязали – наблюдавам всичко и всички. Много хора това не го могат, защото са твърде много заети със собствените си чувства и его. Не могат да проявяват интерес към другите.
Ясно ми беше, че момичето много не ми вярва, в очите ù се четеше: „Зарежи ги тия дрънканици и карай по същест-во“.