Светлана не ù обръща внимание, казва ù, че е пияна и не знае какво говори, след което с решителни крачки отива в кухнята. Но Арзу няма намерение да я остави на мира и я последва. Тропа с крак и крещи: „Заповядвам ти, веднага остави това мляко и марш горе!“. Светлана мълчи и изпива млякото си, сякаш не я е чула. Тогава Арзу напълно излиза от кожата си от гняв и започва да нарежда: „Сякаш че не те знам що за фръцлива кучка си и как въртиш опашка пред мъжа ми. Веднага напусни къщата ми, събери си парцалите и да те няма на секундата, не чакай до сутринта! Аз такива сто прислужници мога да си намеря, и то от почтените, а не кокони като тебе“.
Светлана дръпва чекмеджето, изважда ножа за хляб и без да продума, тръгва към Арзу. Тя млъква изведнъж. Вперва изплашен поглед в Светлана, която я сваля на земята само с една здрава плесница. Арзу се изправя и изпаднала в паника, се опитва да избяга на горния етаж. Но Светлана я настига в началото на стълбите. Хваща я за косите, после започва да я ръга с ножа. Пет, десет, двайсет пъти – и тя не знае. Кръвта се стича към мраморния под.
Светлана има медицински познания и когато разбира, че Арзу със сигурност е мъртва, се качва с ножа в стаята си, като внимава да не стъпва в кръвта. После скрива ножа под леглото на Емир, който спи непробудно, бързо си взима един душ, за да е сигурна, че по нея няма косми от Арзу или парчета от кожата ù под ноктите ù. Когато след известно време чува писъци, слиза долу и се преструва на много изненадана и ужасена. На следващия ден занася ножа в гората и го заравя там. Какво има? Защо се учудвате така?
От слушателката ми дойде искрен отговор:
– Интересно... Наистина много интересно. А и вие така разказвате, че човек има чувството, че гледа филм.
– О, чак пък... Благодаря ви... Най-обикновено ви разказах, нищо особено.
– Добре разказвате, но един въпрос не ми дава мира.
После ме попита как знам всичко това така, сякаш съм го видял, скрит в някой ъгъл. Отвърнах ù, че естествено, че няма такова нещо.
– Но разказвате сякаш сте били там!
– Да, но всичко това са само мои предположения. Имам предвид, че всъщност няколко пъти съм виждал с какво отвращение Светлана гледа Арзу, улових и сигнали, че тя и Али са се сближили, и измислих историята, базирайки се на тази информация.
– Какво?! – изпищя журналистката. – Измислихте си?
– Да, измислих си я, и какво от това?
– С други думи, всичко, което ми разказахте дотук, не е истина?
– Истина е, и то каква! Измислицата е по-истинска от живота, по-точно е единственият начин да се разбере действителността. Не знаете ли това?
Разбира се, че не била знаела!
– Е, сега вече знаеш, рожбо.
– „Рожбо“, в смисъл?... – тросна ми се тя.
– Просто така ми дойде на езика. Не ми обръщайте внимание, обикновено така се обръщам към по-младите от мен. Но вие си помислете какво ще предизвика във вестника тази история.
При тези мои думи се оживи, сякаш ù беше хрумнало нещо хубаво. Взе да не я свърта на едно място.
– Успокойте се, не се вълнувайте чак толкова. Нали само допреди малко се тюхкахте, че не било истина.
– Ох... Ама и вие решете веднъж завинаги! Кое е истина от разказаното и кое – измислица? Ту казвате, че е вярно, ту, че не е!
– Може всичко да не отговаря едно към едно на преживяното от Светлана или на случилото се в селото, но в крайна сметка е вярно от гледна точка на човешката природа. Това искам да кажа.
Но като видях разочарованието, което се изписа на лицето ù, добавих:
– А и на всичкото отгоре нещата, които ви казах, не са пълна измислица, а се основават и на някои реалности.
– Добре, но аз как бих могла да използвам разказаното от вас, за да напиша новина?
– А, това вече не е моя работа. Но е истина, че Светлана е арестувана. А сега научихте и какво се крие зад престъп-лението. Какво още искате? Да не би всяка новина, която излиза във вестника, да отразява истината?
Отново се развесели:
– Народът ще откачи!
– Сега вече простихте ли ми, задето ви накарах да ядете от онова отвратително нещо, приличащо на кафяво масло?
Усмихна се леко и отвърна:
– Малко!
– Добре тогава, значи, се разбрахме.