– Ама и вие, защо не си купувате по-качествени неща? – продължи усмихнато тя. – Доколкото разбирам, нямате проб-лем с парите.
Не ù разказах, че ако не харча разумно, парите няма да ми стигат доникъде, че обезщетението, което бях получил от фирмата, когато напуснах, и пенсията ми отиват все за книги и че със собствени пари не бих могъл да си купя гъшия дроб, който тя изплю.
– Хубаво, отсега нататък така ще правя. То тези неща така или иначе Мехмет ги беше донесъл последния път. Сигурно там са по-евтини!
– „Там“, в смисъл?...
– В чужбина имам предвид. У нас нали им слагат сумати данъци на вносните стоки.
– Непрекъснато си мисля за този ваш тайнствен брат – каза тя и ме погледна пакостливо. – Защо го криете?
– Не го крия.
– Криете го! – настоя тя с многозначителен тон. – Дори е може би тук, в тази къща, в някоя от стаите, но се притеснявате да ми го покажете!
– Откъде ви хрумна?! А и защо да правя нещо такова?
– Не знам, може би е инвалид, може би страда от някаква душевна болест... – Колебаеше се дали да продължи. – Дори може би...
– Какво „може би“?
– Има връзка с убийството на Арзу Кахраман.
Засмях се и ù казах, че това е едно глупаво предположение.
– Хубаво, но защо тогава се вълнувате толкова при всяко споменаване на името му?
Като не получи отговор, продължи:
– А и какво ви спира да ми разкажете нещо за него? Говорите за всички останали, но за него не можете?
– Не мога! С ваше позволение, нека това да остане моя тайна.
Така приключи вечерта. Докато я изпращах в градината, си мислех, че повече няма да я видя. На сутринта щеше да се прибере в Истанбул и като се има предвид, че убийството беше разкрито, нямаше какво да търси отново тук. Мина ми през ума, че така е и по-добре. Беше момиче с труден характер.
Преди да мине през портата от метална решетка, погледна към Цербер, който дишаше шумно и махаше с опашка.
– Само една глава има, но е страшен като Цербер от легендата.
– Най-накрая сте научили кой е Цербер?
Усмихна се леко и размята телефона си.
– Да е жив и здрав Google!
После се запъти към бакалията насреща, чиито лампи още светеха.
6
Бурята, изкривената вратовръзка на прокурора и една странна стена
На следващата сутрин дълго се забавлявах с лилавите зайци, които се суетяха и профучаваха като стрели насам-натам. Колко бяха бързи само! Бях буден, но не отварях очи, защото исках да ги наблюдавам. Същевременно слушах шума на вълните от брега и вятъра, който се блъскаше в капаците на прозорците. Към това от време на време се добавяха и гръмотевици. Вън явно имаше буря, но не ù обръщах внимание, не ми пречеше.
Госпожа Хатидже отключи вратата и влезе вътре, което ме принуди да стана, защото от долния етаж веднага се разнесе гласът ù:
– Леле боже, сякаш се е отворила дупка в небето, едва дойдох дотук. Иска сигурно да измие кръвта на госпожа Арзу.
Отворих очи и погледнах към външния термометър – беше само 17 градуса. Това е то времето по Черноморието – един ден топло, на следващия студено. Станах и обля-кох дрехи от отделението за 15 до 20 градуса.
– Слизам след малко – провикнах се към госпожа Хатидже на долния етаж. – Ти през това време приготви кафето и курабийката.
Чувах, че най-напред е започнала да чисти в кухнята, както винаги. Какво ли щеше да стори, като намери салфетката, в която момичето беше изплюло гъшия дроб? Тя си беше останала на масата, до нищо не се бях докоснал. Сигурно и тя ще реши, че е някакво гадно кафяво нещо.
Отне ми 20 минути да се приготвя, избръсна и изкъпя. После слязох в кухнята, където ме чакаха кафето и курабийката. Госпожа Хатидже се разприказва, разбира се, на секундата:
– Ох, господин Ахмееет! Вие какво мислите за случилото се? Тук при нас такива работи не се случваха, а сега какво ни дойде до главата... Много ми е мъчно за тази млада жена, а и си беше много хубавичка. Пък като чух за тая котка, направо зле ми стана.
Попитах я за коя котка говори.
– А, не сте ли чули? Оная бялата котка на госпожа Арзу, дето тя все я прегръщаше и много я глезеше.
Направих ù знак да продължи.
– Когато господин Али влязъл в къщата, знаете, че намерил госпожа Арзу в локва кръв, която се стичала по белия мрамор. И оная котка я лочела лакомо. Цялата ù муцуна била в кръв. Ай, като го чух, направо ми призля – да ближе кръвта на стопанката си.
Както винаги, не спираше да говори. От котката се прехвърли на Светлана:
– А и тая неверница, българката, още от самото начало не ми хареса. Те, българите, са жестоки хора. Нали нашите деди са се преселили оттам, та все ни разказваха какви са ги вършели тези неверници. Те са много жестоки хора, мнооого!