Нямаше нужда да ù отговарям, да казвам „аха“ или да кимам с глава. Знаех, че тукашното население беше дошло по тези земи при размяната на поданици през войните в началото на ХХ век и мразеше чужденците. Госпожа Хатидже хем разтребваше, хем приказваше. Нищо необичайно.
Навън виеше бурята, но по едно време чух, че към нейния вой се прибави и друг. Беше гласът на Цербер:
– Внимавай! Врагът е на вратата ти!
Точно в този момент се позвъни. Като видях въпросителното изражение на госпожа Хатидже, ù рекох:
– Отвори да видим кой е дошъл.
Тя излезе от кухнята с бързи крачки, веднага след което се чу гласът ù:
– Дошли са от жандармерията, викал ви прокурорът.
Станах и отидох до вратата. Там ме очакваха ефрейтор и редник. С уважение ми съобщиха, че прокурорът ме очаквал, за да ми вземе показанията.
– Добре – отвърнах им аз. – Само да се облека, ако позволите. Но имайте предвид, че имам документ от лекар – няма да ме докосвате, няма да ме хващате под ръка или да ми слагате белезници. Ясно ли е?
– Ясно – каза ефрейторът, който така или иначе ме поз-наваше от селото, – няма да ви докосваме.
Не ми убягна от поглед, че на лицето му се насади подигравателна усмивка. От рода на „Че то кой би искал да те пипа тебе?“.
Качих се на горния етаж и си избрах дрехи според времето – сив панталон, синя риза и тъмносиньо спортно сако. Реших да си сложа и тъмносиня вратовръзка на бели точки, за да направя добро впечатление на прокурора. Най-накрая отидох в банята и сложих малко брилянтин, марка „Неджип Бей“, на леко посивелите си коси, като започнах от слепо-очията, и внимателно се сресах. Завърших тоалета си само с две пръскания от одеколона за след бръснене, който използвах изключително рядко. Вече бях готов да се изправя пред разпитващите. Като ме видеха как изглеждам и как съм се облякъл, щяха да отсъдят, че съм порядъчен човек, неспособен да извърши престъпление, и нямаше да ми се налага дълго да съм отделен от книгите си, нямаше да ми загубят времето. Слязох долу и казах на госпожа Хатидже да си тръгне, като си свърши работата. Тя ми напомни, че вечерта ще идва синът ù.
– Ако искаш да го оставим за друг път – рекох ù аз. – Днес, както виждаш, няма да е нормален ден.
Взех си чадъра, който стоеше до вратата, и заедно с жандармеристите излязохме навън под дъжда. Понечих и тях да ги скрия под чадъра, но не пожелаха. Колата им, която бях видял вчера, сега беше паркирана пред моята порта. Придружителите ми казаха, че са ми изпратили съобщение на мобилния телефон да ме извикат на разпит, но като не съм отговорил, дошли да ме вземат. Обясних им, че въобще не си гледам телефона, но подчертах, че ако бях видял съобщението, щях непременно да отида.
Попитах ги къде отиваме и те назоваха името на общински център, към който беше и нашето село. Значи, щяхме да попътуваме. През това време Цербер се мяташе, сякаш искаше да си откъсне синджира, и лаеше с думите:
– Ако не ме беше вързал, нямаше да могат така да те отведат.
Качиха ме отзад в колата. Да си кажа честно, разбирах, че в това си облекло изглеждам доста неуместно, но нямаше какво да сторя.
Морето имаше цвят на кал. Казват, че то отразява цвета на небето, и е вярно – когато небето е сиво, и водата изглежда като кал. А колко беше синьо само преди ден! Така под дъжда, през горите, клатушкайки се по разнебитените пътища, стигнахме до общинския център.
Заведоха ме в розова сграда, на която пишеше „Съдебна палата“, и ме качиха при прокурора. Той беше млад мъж, имаше тънки мустаци, а на лицето му беше изписана голяма умора. Кафявият му костюм беше намачкан, краищата на яката на ризата му се бяха подвили нагоре, беше сложил шарена вратовръзка, но и тя се беше изкривила и стоеше на една страна. Неясно защо, това ми се стори смешно и осъзнах, че съм се усмихнал, без да се усетя. Лошото е, че и прокурорът го забеляза и ме попита на какво се смея.
– На нищо.
Костюмът е такова проклето нещо – чистият, изгладен и качествен костюм прави човека да изглежда много изискано, а некачественият и измачкан костюм създава точно обрат-ното впечатление. Така изглежаше и прокурорът. Сигурно и ръкавите на измачканата му риза бяха твърде дълги, защото маншетите им стигаха до средата на дланите му.
Незнайно защо, прокурорът ми напомняше за неща, които не можех точно да определя – чифт очи от едно отминало време, изпълнени с омраза и отмъщение, леденостудена стая, силует, който отдавна вече не прилича на човек... Всъщност нито прокурорът, нито тази стая имаха някаква връзка с образите, които оживяха пред очите ми. Те изчезнаха така, както бяха дошли.