Зад прокурора висеше тъмночервено пано от плат. На него имаше закачена снимка на Ататюрк в профил. Тя беше правена, преди той да си обръсне мустаците, и беше оцветена впоследствие. Прокурорът ми посочи единия от столовете пред махагоновото му бюро и аз седнах. Най-напред каза на машинописката да запише личните ми данни. После се обърна към мен и ме попита кога съм си тръгнал от къщата в нощта на убийството.
– Заедно с всички останали.
– С други думи, някой видя ли ви, че си тръгвате?
– Не знам. Али се беше качил в колата си, гостите му също.
– И вие просто така си тръгнахте, така ли?
– Да.
– Сбогувахте ли се с някого?
– Не.
– Защо?
– Нямам такъв навик.
Виждах, че прокурорът леко ми се дразни. Вероятно облеклото ми и ароматът на одеколона не бяха подходящи за тук и вместо да създам добро впечатление, се беше получило точно обратното. Прокурорът ми зададе още няколко въпроса, чийто смисъл не можах да разбера. Не бяха ли арестували Светлана? Тогава защо да продължават с разпитите?
В този момент вратата се отвори и вътре влезе Али.
– Господин прокурор, аз вече може ли да си тръгвам?
Изглеждаше ужасно, беше изморен, очите му бяха подути. Като ме видя, се насочи към мен и каза с глас, изпълнен с болка:
– Ах, Ахмет, ах, братко!
Вдигна ръце напред, като че ли в желанието си да ме прегърне. Може би искаше да ми се захлупи на рамото и да заплаче.
С нежелание вдигнах ръце и го възпрях. Той се спря изненадан – а всъщност познаваше привичките ми – и на лицето му се появи ревлива физиономия. Прокурорът ни наблюдаваше и двамата много внимателно. Докато Али още стоеше така, той се обърна към мен с въпроса:
– Откъде научихте за убийството?
– От госпожа Хатидже, която идва да чисти у нас.
– Добре, след това какво направихте? Отидохте ли в къщата?
– Не!
– Защо?
– Че какво щях да диря там?
– Не се ли обадихте на господин Али? За да изкажете съболезнования например?
– Не.
През това време Али каза на прокурора:
– Аз ще дойда пак по-късно – след което излезе.
– Моите съболезнования, Али! – казах аз след него.
Изобщо не ме погледна, личеше си, че беше много ядосан.
Прокурорът продължи да ме разпитва:
– Познавахте ли госпожа Арзу?
– Да.
– Вярно ли е, че понякога е идвала у вас?
– Да, вярно е.
– Защо?
– Просто ей така, да си побъбри с мен най-вероятно.
– Имаше ли нещо между вас?
– Какво например? – отговорих на въпроса му с въпрос. После продължих: – Питате в смисъл на отношения между мъж и жена, нали? Не, такъв тип отношения нямахме.
Прокурорът започна да рови в листовете пред себе си. Накрая намери каквото търсеше, зачете се известно време, след което с ясно съмнение рече:
– Тези, които са ви виждали, не мислят така. Понякога оставала у вас няколко часа, после си тръгвала раздърпана и с разрошена коса.
Засмях се, без да обръщам внимание на думите му, и тогава той остро ме предупреди да не съм се смеел непрекъснато и добави:
– Тук разследваме убийство.
– Моите извинения. Казахте, че си била тръгвала от нас раздърпана и с разрошена коса, но това е само във въображението на оня бакалин с прошарените мустаци.
Прокурорът малко се поколеба, след което ми подаде една оранжева папка. Отворих я и погледнах – в нея имаше снимки, които жандармерията беше направила на место-престъплението. Арзу лежеше в червената си рокля простряна на стълбите, полата ù се беше вдигнала нагоре, краката ù бяха разкривени. Една от обувките ù беше изхвърчала настрани. От различни места по тялото ù се беше стекла кръв, сякаш бе протекла боята на роклята ù. Докато аз разглеждах снимките, прокурорът внимателно ме беше наблюдавал, но това чак после ми направи впечатление. Върнах му папката и му благодарих.
Той се обърна към машинописката с думите:
– Пиши, моето момиче.
Изреди цяла камара формалности, но частта, която ме засягаше, никак не беше приятна: „Поради факта, че лицето не можа да докаже къде се е намирало в часа на убийството и не можа да предложи свидетели, а и заради несъответствията в поведението и отговорите му се обръщам към съда с искане за задържане под стража, за да се направи по-обстойно разследване, да се предотврати умишлено унищожаване на доказателства или бягство на заподозрения...“
После настана тишина. Не знаех какво да сторя, но предположих, че е редно да стана на крака. Изправих се и зачаках. Прокурорът вероятно очакваше да започна да възразявам, защото се изненада, когато не го сторих. Тогава сякаш си спомни нещо изведнъж, натисна един звънец, дойдоха жандармеристите и ме отведоха.
Свалиха ме на долния етаж на сградата, натикаха ме в тъмна и влажна стая и ме заключиха. Прекарах там часове. През цялото време си мислех защо не си бях взел някоя книга. После се случи нещо странно – стори ми се, че отсрещната стена се опитва да ми каже, да ми припомни нещо. Разгледах я внимателно – беше една сива стена, приличаща на останалите, която не бях виждал преди, тук-таме с петна от мръсотия и влага. Не беше нищо повече от това, но защо ми изглеждаше така, не можех да разбера. Отместих поглед, но стената пак в мен гледаше. За да се избавя от това положение, започнах да играя една игра – опитах се да си представя всички литературни герои, които бяха лежали в затвора. В единия край на леглото настаних Мьорсо, а до него сложих Жан Валжан, че да си говорят на френски. Малко по-нататък Катюша и Расколников тихичко си шепнеха на руски – сигурно говореха за посещението на Нехлюдов, а Али Кешан се беше опрял на стената.