Така измина доста време. После надзирателите ме заведоха на втория етаж. Там бяха дежурните съдии. Направи ми впечатление, че са по-възрастни от прокурора. Пак ми зададоха същите въпроси, а аз им дадох същите отговори. Накараха ме още малко да почакам, след което ме освободиха.
Когато излязох от съдебната палата, навън вече се спускаше мрак. Лампите в магазините светеха. Взех такси от една стоянка и се отправих към Подима. По пътя изпитах чувството, че като че ли всичко, което бях преживял този ден, се изтриваше от паметта ми. Забравях. Не можеше да се нарече точно забравяне, но беше нещо подобно. Мислех си само за онази стена. По пътя нямаше никакви други коли. На места асфалтът беше хлътнал и там се бяха образували локви, а ние се клатушкахме сред тях.
Като се прибрах вкъщи, Цербер радостно започна да лае. А аз му казах:
– Малко съм уморен. Не ми се сърди, че няма да мога да те изведа на разходка, дай вместо това да ти отвържа синджира... Става ли, разбрахме ли се?
Нашият стои ли на място – на секундата се изстреля във въздуха.
7
Посещение за изказване на съболезнования, котката с окървавената муцуна
Като се прибрах вкъщи, влязох в банята и дълго стоях под горещия душ. После се нахраних с готови храни от хладилника и изпих чаша вино, което беше останало от предишната вечер. Сетих се как момичето го нарече „като лимонада“ и се засмях. Най-вероятно в момента беше в Истанбул при майка си и баща си.
След това се изтегнах на леглото и се заслушах в гръмотевиците, звука на вълните и вятъра. Така съм се унесъл. Спах както винаги дълбоко и без да сънувам.
Като се събудих на следващата сутрин, лилавите зайци не се появиха. Всичко наоколо беше потънало в тишина, вятърът вече не се блъскаше в капаците на прозорците. Температурата се беше повишила леко, но беше отново доста влажно. В стаята се прокрадваше бледата светлина на новия ден. Станах, отворих прозорците и видях, че не съм се излъгал – навред цареше тишина, но беше малко хладно.
В ума ми се въртеше мисълта, че този ден имам да правя нещо, но не можех да се сетя какво. Мисълта непрекъснато ме глождеше. Сякаш бях планирал нещо важно, а после бях забравил. За щастие, докато си пиех кафето, се сетих – трябваше да посетя Али, това посещение беше нужно, колкото и досадна да ми се струваше идеята. В противен случай щеше да се стигне до ненужно и изтощително напрежение и това щеше да отнеме много повече от моето време. Особено след държанието ми вчера това посещение просто беше задължително.
Отново се облякох според времето навън, взех и Цербер и се отправихме към къщата на Али по кални пътища, потънали в локви от снощния дъжд. У тях не се виждаше никой. Завързах Цербер от външната страна на портата, защото не можех да го взема с мен вътре. Той не протестираше – след дългите часове, които беше прекарал вързан, беше доволен от разходката. Госпожа Хатидже сигурно го беше нахранила, но неговият най-голям проблем беше да стои вързан.
Като влязох в градината, си спомних за партито преди два дни. Имаше пълнолуние, месецът беше облян в ярка светлина, вратите на къщата бяха широко отворени, а тя самата беше превърната в галерия. По стените бяха окачени новите картини на Али на тема „Пълнолуние“. Множеството поглеждаше за кратко платната му, след което веднага излизаше в градината и повеждаше разговори на групички от по няколко души. Всички гости бяха известни имена от средите на истанбулските медии, рекламата и търговията. Доста плитки хора, обзети от съперничество, които се мразеха един друг, но изглеждаха така, сякаш много се обичат, шумни и досадни. Силният мирис на нощния жасмин в градината беше достатъчно опияняващ, но гостите непрекъснато обръщаха чаши от подносите с питиета, които сервитьори разнасяха сред тях. В един от ъглите на просторната градина имаше шведска маса, за която се беше погрижила една кетъринг фирма от Истанбул.