Арзу беше облечена в червена рокля с тънки презрамки, която едва скриваше гърдите ù. Почернелите ù от слънцето крака също бяха на показ. Прегръщаше гостите, много от които стари нейни познати, вдигаше наздравици, смееше се и говореше на висок глас. Отсега изглеждаше пияна. Аз също взех чаша шампанско от преминаващия край мен сервитьор, но още щом отпих първата глътка, разбрах, че си бяха спестили парите и вместо с шампанско черпеха с газирано вино. Не знаех какво да правя с чашата в ръката ми. Не можех нито да я излея на земята, нито да мина през гостите и да я оставя на някоя маса. В този момент забелязах Мухарем, който носеше десетина чинии, натрупани една върху друга.
– Вземи това веднага – казах му аз и поставих чашата върху купчината с чинии.
Момчето се отправи към кухнята, като много внимаваше да не изпусне нещо, за да не го нахокат.
Не познавах голяма част от гостите, нямах и намерение да се присъединя към тях, но по едно време Арзу ме видя, развика се: „А, кой е тук, кой е дошъл!“, и повлече към мен и групата, с която си говореше. След което ме представи – леле какъв невероятен инженер и колко само културен човек и други подобни. Ако ми видели къщата, нямало да повярват на очите си, била като националната библиотека, бил съм четял денонощно, но съм бил и много добър приятел. Мен нищо от тези приказки не ме интересуваше, но явно се стори интересно на групата, дошла тук в търсене на забавление.
Арзу започна да ми ги представя – един бил водещ в не знам кой си канал, друг пишел за не знам кой си вестник, а те взеха да ми подават ръка. Но като видяха, че аз не се ръкувам, а само леко кимам с глава, малко се сконфузиха и престанаха да се опитват да се здрависват с мен. Арзу отново се разсмя с глас и обясни, че била забравила да ги предупреди – този инженер имал най-различни странни привички, една от които била да не се докосва до никого. Тогава един журналист с дръпнати очи и бяла брадичка шеговито подхвърли:
– Ама и тебе ли дори не те докосва?
А тя му отвърна:
– Кълна се, дори и мен не ме докосва.
При това мъжът с брадичката рече:
– Тогава наистина е много странен тип. – И се изсмя.
Другите също се присъединиха към него, сякаш това, което беше казал, беше много смешно. Аз бях принуден също да се засмея. Ето така заедно се посмяхме на странните ми навици.
Предположих, че Арзу спи и с този мъж, когато ходи в Истанбул. Помежду им се усещаше една такава непринуденост. Тъкмо си пожелавах наум Арзу да насочи вниманието си някъде другаде, когато към нас се приближи друга група гости и кръгът се разпръсна.
През онази нощ изгасиха осветлението за десет минути и ни оставиха под безмилостното сияние на луната. Тя грееше с бляскава светлина и превърна всички в градината в сенки, в силуети. Наоколо настъпи трагична тишина, с която човек, ще-не ще, трябваше да се съобразява. Тези минути приличаха сякаш на началната сцена на театрална пиеса, разказваща какво щеше да се случи в къщата няколко часа по-късно. По-точно впоследствие ми се стори така. В онзи момент нямаше как да знам, но въпреки това по едно време като че ли изпитах някакво екзистенциално безпокойство, напомнящо за смъртта, което беше плод на лунната светлина. Сякаш бях останал сам-самичък във Вселената. Не знам защо, но пълнолунието, което дава изключително вдъхновение на поети и влюбени, на мен винаги ми изглежда като светлината на операционна маса.
Когато отново пуснаха светлините и се възвърна предишната глъчка, аз незабелязано се шмугнах вътре под предлог да разгледам картините на Али. Плъзгащите се врати на хола бяха отворени докрай и помещението се беше сляло с градината. Подът беше от бял мрамор, стените също бяха бели. Картините на Али с пълнолуние не ми се сториха много различни от обичайните романтични и кичозни пейзажи, но когато след малко той се приближи към мен, му рекох:
– Браво на теб. Сигурен съм, че всичките ще се продадат. А и е много добра идея да откриеш изложба, посветена на пълнолунието, по време на пълнолуние.
Чистосърдечно ми благодари. Ако питате мен, и партито беше тъпо, и картините, но вече се бях научил да не казвам истината – поне за да не си навличам ненужни неприятности и да влизам в спорове. Силната музика в градината ме дразнеше. Всички се чувстваха задължени да се забавляват и танцуваха, размахвайки ръце и крака насам-натам, но най-смешен беше журналистът с бялата брадичка, който непрекъснато се гърчеше. Ако сега понечех да си тръгна, някой щеше да забележи и щеше да ми се наложи надълго и широко да се обяснявам на Арзу. Затова отидох в кабинета на Али на горния етаж, намерих сред книгите му една за Алвар Аалто, седнах на дивана и се зачетох. Сипах си чаша вода от каната на малката масичка. Тук беше спокойно, никой не ме виждаше.