След пет-десет минути се отвори врата и през коридора премина Светлана, облечена в бялата си престилка. Поздравихме се без думи, малко по-късно чух отнякъде звук на казанче. После Светлана се върна обратно и отново ме поздрави. Помислих си, че тя предпочита мълчанието, а всъщност знае много. Беше българка и със сигурност беше прочела много книги, а не беше въздух под налягане като хората долу. Освен това беше и хубава жена, имаше атлетично тяло.
Разглеждах белите сгради на Аалто и си мислех как в неговия архитектурен стил има елементи, които напомнят музиката на Сибелиус, има дълбочината в простотата на произведенията им и че може би японското понятие „ма“ го има и при финландците. Така съм се унесъл и съм задрямал за малко. Не знам колко дълго беше продължило това „малко“, но се събудих от клаксоните на колите. Бялата котка на Арзу също беше дошла на дивана и се беше свила на кълбо до мен. Попитах я:
– И на теб ли ти писна от данданията долу?
Погледна ме в лицето, но не ми отговори. Тя си беше една много надута котка.
Когато слязох долу, партито беше свършило, няколко коли потегляха, а Арзу май че изпращаше група гости, не съм сигурен. Изчаках колите да се отдалечат, после се смесих с тъмнината на нощта и се прибрах вкъщи.
След всичко, което се беше случило в тази къща, ми беше определено странно да се върна отново тук. Градината беше подгизнала от дъжда и я нямаше бляскавината от онази нощ. Всичко наоколо изглежаше сякаш повредено, разпиляно, изгнило. Вървях по мократа трева, а стъпките ми издаваха странен джвакащ звук.
Плъзгащите се врати на хола сега бяха затворени, но едно крило беше отворено. Насочих се натам и тъкмо щях да вляза вътре, когато пред мен се появи Светлана. Както винаги беше облечена в бялата си престилка, а косите ù бяха прибрани в стегнат кок. Попитах я за Али и тя ми каза:
– Уморен е, колко дни... сега спи.
Мачкаше турските думи и ги произнасяше със славянски акцент. Седнахме на креслата в хола, донесе ми чай. Наистина ми дойде добре в това влажно време. Попитах я какво става.
– Жандармерията ме отведе.
– Знам, и мен също. После какво стана?
– Прокурор, съдия, и все въпроси, въпроси. Аз разказа на тях, аз има приятелка Фериха, работи тук в една къща. В онази нощ стопаните на къщата отидоха в Истанбул, а Фериха искаше да спи при мен. Страх я е, когато сама. Аз взела разрешение от госпожа Арзу, Фериха дойде, нахраних горе Емир, после той заспа, а ние гледахме телевизия в моята стая. После заспали аз и Фериха. Господин Али изкрещя, събудихме се и се втурнахме надолу. И видяхме госпожа Арзу така там. Инспекторът пита Фериха, после ме пусна.
– Добре, че си била с Фериха, та е свидетелствала в твоя полза. Кой според теб може да го е извършил?
Светлана смръщи лице, впери поглед в тавана и се замисли, после рече:
– Аз не знае! Не знае. За никой не се сещам.
Попитах я за котката, дето лижела кръвта на Арзу и муцуната ù била цялата в кръв.
– Да – отвърна ми тя. – Направо щяла да припадне аз, беше много ужасно! Физиономията ù цялата червена. То не е котка, а дявол... Сериозно ти казвам, наистина е дявол.
Попитах я къде е котката сега.
– Аз изгонила дявол от вкъщи и даже набила с тоягата!
В този момент видях Али да слиза надолу по стълбите и станах на крака. Очите му бяха подути, но като че ли и се чувстваше виновен, че беше спал след всичко, което се беше случило. Каза ми извинително:
– Не бях мигвал от онази нощ насам. Задрямал съм.
– Ама естествено, не можеш до края на живота си да останеш буден все пак.
После изказах съболезнованията си както трябва и му се извиних за държанието си при прокурора:
– Знаеш ме мене. Сигурно и това моето е някакъв вид болест.
– Знам, знам, но в онзи момент бях толкова объркан, че забравих.
После като че ли се замисли за нещо, помълча малко, след което продължи:
– Арзу много те обичаше. Казваше, че когато си говори с теб, се чувства значима.
Трудно довърши думите си, гласът му затрепери и се разплака. Междувременно Светлана беше отишла в кухнята вероятно за да му донесе и на него чай. Вътрешно се надявах тя да се върне час по-скоро, защото нямах никаква представа какво да правя с този мъж, който се тресеше от плач. Светлана се забави и аз мълчаливо се загледах в картините по стените. Реших, че на дневна светлина изглеждат дори още по-грозни отпреди. Чух, че Цербер лае отвън, звучеше много ядосан.