Тъкмо се готвех да се отдам на една книга с чаша кафе в ръка и няколко бисквити, когато се позвъни. Първо си помислих, че е дошла госпожа Хатидже и сега ще ми се скара, задето съм дал супата на кучето, но осъзнах, че това е глупаво предположение. Тя си имаше ключ, за какво да звъни? Да не би пък отново да са от жандармерията? В интерес на истината Цербер не ме беше предупредил, но тази възможност въпреки това съществуваше и не беше редно да не отворя вратата.
Слязох долу, отворих и какво да видя – пред мен стои нашето момиче. Беше облечена в бяла риза с дълги ръкави и дънки и изглеждаше наистина много млада. Беше с лек, почти незабележим грим, май че си беше сложила лилави сенки на очите, а веждите ù бяха доста извити нагоре. Това правеше очите ù да изглеждат леко дръпнати.
– Аз няма ли най-накрая да се отърва от вас, господин Ахмет?
Замислих се колко е странно, че, от една страна, тя ми звъни на вратата, а от друга – ме пита нямало ли да се отърве от мен, но не казах нищо. Най-вероятно се шегуваше. Може би си мислеше, че ме притеснява, и с шегата си искаше да представи ситуацията на обратно. Дръпнах се настрани и ù направих път да влезе. Качихме се на горния етаж и я почерпих с кафе и бисквити.
Започна да говори полу на шега, полу наистина: що за човек съм бил, изненадите не свършвали, истината и лъжата се били смесили една в друга. А и цялата ми теория за Светлана рухнала, бил съм я убедил да я напише във вестника, ама се оказала несъстоятелна. На всичкото отгоре и мен ме били арестували. Какви са тия работи, дето се случвали тук? Арзу била ходела често в Истанбул да се среща със старите си любовници, пък Светлана била влюбена в Али, пък двамата имали връзка... Всичките тия работи аз ли съм ги бил измислил? Къде свършвала измислицата и къде започвала истината? Вече било дошло време да съм кажел истината и тя нямало да мръдне оттук, докато не я научи.
Докато говореше всичко това, бръкна в чантата си, извади един вестник и ми го подаде. За първи път ù отпечатвали статия на първа страница, и то заедно със снимката ù, а тя да се окаже невярна!
Наистина ли беше ядосана, или всичко това ù харесваше? Силно се затруднявах да определя. Изглеждаше леко възбудена, леко ядосана, но в същото време и весела. Кипеше от енергия.
– Успокойте се – рекох ù аз. – Когато говорите с хората, знаете ли кой ви разправя приказки и кой ви казва истината?
– Естествено, че знам!
– Знаете ли например директорът, който ви подкрепя във вестника, доколко прави това от любов към професията и доколко, защото се надява да се уреди с хубаво момиче?
По този въпрос не знаех нищо, но май бях уцелил точно в десетката, защото тя се смути, а по лицето ù премина сянка. Тя беше момиче, което доста често потъваше в дълбоки мисли. В такива моменти забравяше за човека насреща и се затваряше в себе си, а когато говореше с някого, дори преставаше да контролира изражението си – нещо, което всички хора правят. Забиваше поглед в земята, лицето ù ставаше сериозно, долната ù устна – символ на невинността – увисваше леко и тя замръзваше така в тази поза за известно време. Непрекъснато се опитваше да балансира застигащите я на вълни чувства с мисъл и разум. И сега в този момент бях сигурен, че се чудеше откъде аз знам тези работи.
– Да не ви притискам и аз сега. Не че зная нещо, просто изграждам модели въз основа на прочетеното в книгите и винаги се оказвам прав.
От погледа ù ставаше ясно, че се опитва да разбере какво точно искам да кажа.
– Оставете чуждите хора. Няма как да знаете дори майка ви кога и доколко казва истината. Никой за никого не може да е сигурен, защото всички хора говорят и измислици – някои повече, други по-малко.
– Затова ли четете толкова много книги? – попита ме объркано тя.
– Да. Повярвайте ми, най-истинското в живота е измислицата, това, което се разказва в историите.
– Не знаех, че инженерите разсъждават така. Моят баща вярва само в науката, а гледа на романите като на измишльотини, излезли от нечия глава, и никога не ги чете.
Засмях се, казах ù, че познавам много хора като баща ù, но че всички те ужасно се лъжат. Науката не може да настигне литературата, досега никога не беше успявала да го стори.
– Вижте какво, дайте да ви докажа думите си. Познавате гръцките легенди, нали? Написани са преди новата ера, но са все още актуални. Дори в днешно време говорим за едипов комплекс. Кажете ми сега, къде е била науката по времето, когато тези трагедии са били написани? Не е ли била на първобитно ниво, едва прохождаща, вярваща, че земята е плоска, непознаваща микробите? Тогава кое е истина? Все още живите и непреходни истории, които и днес ни помагат да разберем света, или първобитната наука?