Заби поглед пред себе си, забрави напълно за мен и отново се замисли дълбоко. Думите ми бяха събудили въпросителни в съзнанието ù, но не това беше моята цел. За да я разсмея, ù казах:
– Колко само аристократично звучи името Едип, нали? А то всъщност означава „отекъл крак“. Не бихте дори и допуснали, че може да е толкова обикновено. Извинявайте, направо ви изнесох лекция. Но повярвайте ми, литературата е единственият начин да разберем живота. Научих това от личен опит.
Вдигна глава и ме погледна със сериозно изражение и питащ поглед:
– „От личен опит“, в смисъл?...
Отвърнах ù, че хитрува, за да ме накара да говоря.
– Да – призна си тя. – Дойдох тук заради разследване на убийство, а се натъкнах на един наистина загадъчен мъж. Що за човек сте вие, за бога?
Насилих се да изглеждам сериозен и ù прошепнах:
– Аз съм един мутант, дошъл от планетата Криптонит и приел човешки вид.
– Аз не се шегувам, господин Ахмет. Моля ви, и вие не го правете. Наистина ми е много любопитно. Виждам, че петте ви сетива са си на мястото, но чувства имате ли?
Отговорих ù напълно сериозно:
– Лъжете се.
– По кой въпрос?
– Аз нямам пет сетива. Едно липсва. Това за допир. Или може би си е на мястото, но аз не мога да се докосвам до никое живо същество.
– Разбирам. Значи, затова не се ръкувате. А аз... – замълча тя за момент. – Добре, четирите ви сетива са налице.
– Но ако вземем предвид факта, че обичам фоа гра, сигурно смятате, че още едно сетиво ми липсва.
Тя се засмя.
– Но това нещо наистина не става за ядене. По този въп-рос аз имам право.
После отново се превърна в онова любопитно и симпатично момиче. Попита ме дали например чувствам гняв. С усмивка ù отвърнах, че не познавам такова чувство. Тя започна да изброява едно по едно ревност, омраза, страх, отмъщение, състрадание, гордост, но аз на всички отговорих с „не“. Тогава тя стана много сериозна, впери очи в моите – гледаше ме, сякаш вижда в мен герой на трагедия – и попита:
– А любов?
Отново ù отвърнах с „не.“
За кратко настъпи тишина. Погледна ме право в очите и каза:
– Вие като че ли и его нямате?
– Нямам. Познахте.
– Сега ако ви наругая и ви полея от горе до долу с това врящо кафе, какво бихте направили?
– Най-напред бих опитал да се предпазя, след което бих си помислил, че постъпката ви е много глупава.
– Не бихте ли ми се ядосали?
– Не.
– Много интересно!
Дълго разсъждава върху чутото. После пак повтори:
– Много интересно.
Изглеждаше объркана.
– Дори и животните имат его.
След което добави, мърморейки на себе си:
– Един човек, който има сетива, но няма чувства, който не може да се докосва до никого, който не чувства любов и омраза, няма его и вярва, че може да разговаря с животните. Това взе да се превръща в история, по-интересна от тази за убийството.
– Двете неща са свързани едно с друго. Ако хората нямаха чувства, и убийства нямаше да има. Каин нямаше да убие Авел. И убиецът, който и да е той, нямаше да погуби Арзу.
– Според вас това престъпление от любов ли е?
Явно, че умът ù отново се беше върнал към убийството и журналистиката.
– Може би. Или е от любов, или от омраза, или много вероятно и от двете. Защото убиецът не се е задоволил с това да отнеме живота ù, а продължил да забива ножа си във вече мъртвото тяло, сякаш в желанието си да успокои гнева си.
– Никой ли не се усъмни в Али?
– Че защо?
– Откъде да знам? Арзу се срещала в Истанбул с бившите си приятели, спяла с много мъже и така нататък. Може би е изпаднал в пристъп на ревност.
– Не ми се вярва. Али е страхлив, дори и да се ядоса, такова нещо не може да стори.
– Според вас защо Арзу правеше всичко това? Не обичаше ли съпруга си?
– Напротив. Всеки път, когато идваше тук, ми обясняваше колко много го обича. Казваше, че си умира за него, че е извадила голям късмет.
– Тогава защо се срещаше и с други мъже?
– Няма как да знаем. Сексуалното поведение на хората е нещо много сложно, особено пък когато към това се прибавят силни чувства.
Думите ми напомниха за нещо, една стара история. Момичето веднага забеляза.
– Какво има? Защо замълчахте?
– Сетих се нещо. Една стара история.