– Къде са се дянали и те сега? И глухи да бяха, щяха да ме чуят.
– Може би са отишли при роднини в някое от съседните села, може да са някъде на сватба. Ако, разбира се, цялото семейство не е станало жертва на масово убийство.
Момичето изведнъж потрепери.
– Какво убийство? – запита задъхано. – Да не би и те да са били убити?
Засмях се.
– Откъде да знам? Но нали вече започнаха да стават убийства в това село, може и да продължат.
Изгледа ме странно. В погледа ù май имаше и малко страх, но не успях да определя със сигурност. Казах ù:
– Е, щом пансионът е затворен, остават две възможности.
– И какви са те?
– Или ще спиш в колибата на Цербер, или в къщата. Не се притеснявай, стаята, която ще ти предложа, има здрава ключалка.
Въобще не се засмя на шегата ми, замисли се за известно време, после ме попита дали наблизо има друг пансион, но накрая склони.
– Най-вероятно това е единственият изход. Но се опасявам, че ще ви притесня.
– Всъщност си права. Под покрива на тази къща досега не е нощувал никой освен мен. Изключение прави само Мехмет. Аз не обичам такива работи, но...
– „Но“, в смисъл?... – попита тя и ме погледна с интерес.
– В този момент наистина нямаме друг изход. А и ти не приличаш на човек, който притеснява хората.
Като казах това, изведнъж забелязах, че отдавна съм преминал на „ти“, но тя сякаш не му беше отдала значение.
Сега оставаше само да се приготви стаята на долния етаж, в която момичето щеше да остане за през нощта. Слязохме заедно долу и разпънахме дивана. После аз отново се качих на горния етаж да взема чаршафи и кърпи, които госпожа Хатидже беше старателно изпрала, изгладила, прилежно сгънала и подредила в гардероба. Като се върнах долу, я заварих седнала на леглото с ръце, отпуснати встрани, и потънала в размисъл. Попитах я за какво си мисли. Каза, че си мислела за Михаил – дали това, което ми бил разказал, било истина и защо жената е причинила такова нещо на съпруга си.
– Според мен Михаил казваше истината. Личеше си от развълнувания му вид. Що се отнася до подбудите на датчанката, можем да ги разберем само ако изслушаме историята им, но вече няма как да го сторим. Но дори и в такъв случай пак няма как да сме сигурни. Никой не може да знае къде свършва измислицата и къде започва действителността.
Момичето извади от чантата си един айпад и ме попита дали вкъщи има интернет. Като получи положителен отговор, пожела да узнае дали бих ù дал паролата.
– Опитай се да познаеш – отвърнах ù с усмивка аз. – Кой би могъл да пази на вратата на интернет и да не пуска чужди хора да влизат вътре?
Изведнъж лицето ù светна.
– Цербееер! – засмя се тя.
– Позна!
После ме попита за името на хотела в Минск – щяла, преди да заспи, да разгледа местата, на които се беше случило всичко.
– Страшна слушателка си. Лека нощ, рожбо.
– Не ме наричайте така. Дразни ме.
– Добре. Лека нощ.
Като се качих в стаята си и си легнах, очаквах да ме обземе странно чувство от присъствието на втори човек в къщата, но забелязах, че това положение въобще не ме притеснява. За мен това беше един много интересен факт.
Причина да не мога да спя добре тази нощ стана не момичето на долния етаж, а Цербер. Малко след като си легнах, се разлая и дълго време не млъкна. Гласът му отекваше като дяволски тътен; дереше се така, сякаш искаше да заслужи името си и да се покаже достоен наследник на многоглавия си предшественик. Нещо го безпокоеше, но какво? На няколко пъти отворих прозореца и му изшътках, но без резултат. Лаеше непрекъснато.
Накрая излязох в градината да видя какво става и тогава я съзрях на ниския дувар до колибата, където Цербер беше вързан – бялата котка на Арзу. Беше седнала много близо до него, но достатъчно далече, за да не може той да я достигне. Седеше просто така, прибрала лапи под тялото си, и гледаше втренчено кучето, което беше на път да полудее. Що за чувство за отмъщение притежаваше това животно! Студеният, жесток и зъл поглед на котката ми напомняше за някого, но за кого? Не можех да се сетя. Със своята безмълвна и заплашителна напрегнатост котката приличаше на жена, която изневерява, но гордо защитава това с цялата си жестокост.
Помислих си, че животните са още по-зле и от хората – що за сблъсък на его беше това! Върнах се обратно вкъщи, взех от шкафа бойния нож, после отново излязох в градината и стъпвайки безшумно по тревата, се приближих на известно разстояние, без котката да ме усети. То не че можеше да чуе нещо от воя на Цербер. Хванах ножа за края на острието, вдигнах го, прицелих се и със страшна скорост го запратих към котката. Той изсвистя във въздуха, но, за съжаление, само одраска главата ù. И все пак явно това беше достатъчно да уплаши пъкленото създание, защото то веднага скочи на крака и се изгуби в тъмнината. Всъщност не исках да убивам животното, това нищо нямаше да ми донесе, но беше единственият изход, ако исках да спя през тази нощ.