Вкъщи, ако се изключи кухнята, има само една стая, която не е обзаведена като библиотека. В нея има широко, удобно легло и голям гардероб с бели лакирани врати. В гардероба са дрехите ми, преминали през прецизната ютия на госпожа Хатидже и подредени в идеален ред, без да се смесват помежду си. Не говорим само за чекмеджетата за бельо и чорапи – панталоните, ризите, коланите, вратовръзките, саката и костюмите също са много добре подредени. Всички те са сортирани според съдържанието си на вълна или памук и според това дали са за топло, или за студено време. Едно от първите неща, които правя всяка сутрин, е да по-гледна термометъра, който показва външната температура, и да си избера дрехи според градусите, изписани на екрана му. Например, ако там пише 30 градуса, трябва да облека едни дрехи, а ако пише нула – други. Гардеробът ми е подреден да обхваща времето в тези граници, но стъпаловидно, с разлика от пет градуса. Панталоните са разделени на групи, обозначени с етикети, на които пише различни градуси от нула до 30, но всички кратни на пет. И останалите ми дрехи са подредени така и този порядък никога не се нарушава. Само не си правете извода, че съм богат човек – като пенсиониран инженер много внимавам как си харча парите, по-точно преживявам със съвсем малко пари. И дрехите ми са стари, но изглеждат добре, защото са запазени.
В стаите, които са подредени като библиотека, има и някои други мебели като столове, кресла и малки масички. В една от стаите има разтегателен диван, а в друга се намира Любимата. Досега на дивана е спал само брат ми Мехмет. Други гости никога не съм имал. А това, което наричам „Любима“, е един уред, който проектирах, след като проучих подобни в интернет. Може би по-нататък ще ви разкажа за него.
И в този ден погледнах температурата навън и като видях 25 градуса, си избрах тънко памучно домашно облекло в синьо-сив цвят. После седнах на креслото на горния етаж и потънах в мисли. Жена, която познавах, беше убита и това представляваше нещо ново за мен. Макар че вече изминаха години, откакто започнах нов живот в това крайбрежно село, досега не се бях сблъсквал с такава ситуация.
Взех тетрадката, в която от време на време записвах мислите си, и нахвърлих следното:
Смятам, че някак си не можем да схванем, че кръвта, която изтича от тялото, взима и отнася със себе си нещото, наречено душа, и следователно съответният човек умира. Не успяваме да погледнем на човека само като на едно биологично създание, а придаваме какви ли не висши значения и смисъл на съществуването му. Животните разбират смъртта, но хората не могат. Това, което наричаме душа, напуска мигновено човешкото тяло, податливо на всякакви наранявания и контузии, и това така разтриса хората, че почти ги кара да се побъркат. Непрекъснато повтарят: „Боже мой, колко беше жизнен допреди час-два, как само се смееше с глас, как може вече да го няма?“. Това е ситуация, която подлага на изпитание способността на човека да възприеме реалността; ситуация, която по никакъв начин не съответства на разбирането ни за живота и собственото ни съществуване. Наистина ли всичко е напразно и животът няма никакъв смисъл? Според мен е точно така! Няма, няма никакъв смисъл. Стремим се да придадем на биологическите функции на човека някакво изключително значение, защото ни е трудно да приемем нищото.
Хвърлих молива и тетрадката на масичката. Преди малко тези мисли ми се струваха много умни, щом обаче ги написах на хартия, загубиха блясъка си, зазвучаха като клишета, но не ми се занимаваше да ги трия. Така или иначе, никой нямаше да ги види.
Ето с това се занимавах, когато на вратата се позвъни. Погледнах часовника – беше 11,14 часът. Значи, бяха изминали почти два часа, откакто чух за случилото се; два часа, които бях прекарал в креслото си, повтаряйки тези мисли и задавайки си въпроси, чиито отговори никога нямаше да намеря.
На вратата отново се звънна.
Кой ли може да е? Жандармерията или може би прокурорът? При дела за убийство прокурорите ли поемаха веднага случая, или оставяха първите разпити на силите за сигурност? Като се има предвид, че снощи и аз бях в онази къща и бях сред последните, видели жертвата жива, без съмнение и мен щяха да ме привикат на разпит. Но ако вкъщи дойдеше някой, който представлява заплаха, независимо дали сериозна, или не, кучето ми Цербер*, което беше завързано в градината, щеше веднага да ме предупреди.