* Свирепо триглаво куче в гръцката митология. – Бел. прев.
Направи ми впечатление, че за времето, прекарано в креслото, бях започнал да мисля за младата жена, която хората определяха като „красива и предизвикателна“, вече не като за Арзу, а като за „жертвата“. Жертвата, с други думи, убитата... В рамките на една нощ определенията се бяха сменили. Отсега нататък в медиите и съдебните папки все така щяха да я споменават.
Отново взех пред себе си раздърпаната, с подвити ъгли тетрадка и написах: „Всички знаем, че ще умрем, но не ни минава и през ум, че може да бъдем убити. Кой знае колко милиона бебета досега са били посрещнати с радост и възторг, но майките и бащите им дори и за миг не са си помис- лили, че децата им в този момент са започнали да стареят и са осъдени да умрат някой ден. И което е още по-странно – никой не се замисля, че новороденото може някой ден да бъде убито, да стане жертва на престъпление или злополука, да бъде екзекутирано или да загине във война. А на хората им се случват всички тези неща. В историята на човечеството милиарди са нямали шанса да остареят и да си отидат „нормално“ от този свят, а са били убити. Сега и Арзу се присъедини към техните редици.“
Някой продължаваше настойчиво да звъни на вратата. Не отворих. Така или иначе, малко хора влизаха у нас. На първо място, госпожа Хатидже. Тя беше от местните селяни. Мъжът ù работеше като градинар в къщата на Арзу и Али, а доста едрият ù за възрастта си син Мухарем помагаше понякога на баща си, понякога на майка си. Вторият човек след госпожа Хатидже, който успя да прекрачи прага на моя дом, беше синът ù. Тя настояваше да му давам уроци по английски. Бях принуден да му позволявам да идва един път седмично, защото знаех, че не ще мога да намеря друга жена, която да се съобразява и подхожда с уважение към условията в този дом, и не исках да я изгубя.
Това дете имаше големи трудности с ученето, защото не притежаваше кой знае колко от човешкото качество, наречено интелект. Затова го бяха изхвърлили от училище; страдаше от някакво заболяване на мозъка, но не знам какво, а и не ме интересува. Беше едро четиринадесетгодишно момче с добро сърце, но наистина беше трудно да се издържа на странната му физиономия и шарещ поглед.
Който и да беше на вратата, продължаваше да звъни. Май нямаше никакво намерение да се отказва, но на мен, разбира се, това изобщо не ми пречи.
Преди години, когато дойдох в село Подима, защото исках да избягам от задушаващия пренаселен Истанбул, като чух, че се продава, и то доста евтино, една двуетажна къща, веднага я купих. И предишният собственик искал като мен да се усамоти тук. Той бил добронамерен писател с разбито сърце, който непрекъснато четял и пишел, но успял да публикува само една книга с разкази, и то със собствени средства. Беше ми много лесно да разбера всичко това, защото в един ъгъл на къщата бяха струпани стотици бройки от книгата „Мечтите ми и аз“, на чиято корица имаше несръчно нарисувана синя русалка. Писателят, усамотил се тук със своите мечти, беше издигнал рафтове на всички стени, беше напълнил цялата къща с книги и така погребан сред хилядите томове, беше живял до смъртта си, без да излиза много-много навън. Когато най-напред влязох в старата и неподдържана къща, бях посрещнат от силния мирис на стари книги. Това веднага ме доубеди да я купя, защото и моето намерение беше да прекарам остатъка от живота си в четене и писане. Въпреки ограничените си възможности успях да постегна рафтовете за книги.
Вътрешността на къщата беше разделена с тези метални рафтове. Те образуваха малки стаички без врати. Сложих врата само на една стая на долния етаж. В нея, за разлика от другите, имаше баня и разтегаем диван. Бях я обзавел така, за да може брат ми Мехмет да отсяда там, когато ми е на гости. Всички стаи бяха пълни с изключително старателно класифицирани и подредени книги. Почти всички те бяха произведения на литературата и бяха разпределени в отделните стаи според темите си. На входа на всяка стая бях закачил изписани с туш красиви табелки, които обозначаваха темата. Например:
Стая на отмъщението
Стая на ревността
Стая на любовта
Стая на сексуалността
Стая на войната
Стая на самоубийствата
Стая на убийствата
Произведенията в тези стаи анализираха до най-малките подробности човешките чувства от хиляди години насам и представляваха част от ежедневното ми обучение. Но като казвам, че вкъщи се намират хиляди томове литература, нямам предвид всякакъв вид романи или разкази. Например в стаята на убийствата няма криминалета, защото те се фокусират не върху това да разберат човешките чувства, а върху това да разкрият престъплението, едноизмерни са и пораждат единствено любопитство и като такива, естествено, не привличат моя интерес. Книгите вкъщи представят вътрешния свят на човека и условията, в които живее.