Вероятно очакваше от мен да кажа нещо, да направя някакъв коментар. След кратко мълчание ме попита:
– Вие сте Ахмет Аслан, нали?
– Не – отвърнах ù аз.
Слиса се.
– Ама как така? В тази къща не живеете ли вие?
– Да, аз живея.
– Е, тогава името ви е Ахмет Аслан!
– Не, не е.
– Как се казвате тогава?
– Ахмет Арслан!
Момичето още повече се учуди.
– Хубаво де, нали и аз това казвам.
– Не, не казвате това. Казвате Ахмет Аслан, а моето име е Ахмет Арслан.
– С други думи, казвате, че не сте вие, защото липсва едно-единствено Р?
– Да!
– Сигурно сте много странен човек.
– Не, не съм – отвърнах ù хладно. – Ако знаехте само докъде може да ви докара една-единствена буква... Но както и да е. За какво ме търсите?
– Познавали сте Арзу Кахраман.
– Да.
– Дори снощи сте били на приема.
– Така е, но вас какво ви засяга всичко това?
Протегна ръка, но тя остана във въздуха. Ако и по лицето ù да се е прокраднала следа от учудване, бързо се съвзе и си прибра ръката. Каза, че е дошла от Истанбул и че е журналистка. Спомена името на един от големите вестници, който аз никога не чета. Даже се опита да си покаже журналистическата карта. Спрях я с едно движение на ръката и я попитах какво желае. Искала, ако е възможно, да си поговори малко с мен.
– По какъв въпрос? – попитах я аз.
Този път впери в мен черните си очи и ме изгледа странно. Отвърна ми:
– Разбира се, че за убийството.
Заявих, че по тази тема не знам нищо.
– Добре, добре, не се страхувайте, не съм от полицията или нещо такова – засмя се тя. – Ще ви задам само няколко въпроса за госпожа Арзу, що за човек беше, от този тип. Нали знаете, хората искат да научат подробности от вестниците.
Казах ù:
– Беше млада жена, хората я намираха за красива, беше здрава, много се смееше и смехът ù събуждаше у мъжете силни желания, но сега е мъртва. Това е всичко.
Момичето отстъпи крачка назад и внимателно ме заоглежда. Гледахме се така около минута. После тя каза:
– Що за странна птица сте и вие!
– Възможно е. Приключихте ли с въпросите си?
– Това сега означава ли, че ме гоните възпитано?
– Не знам какво означава. Но отговорих на въпросите ви.
За момент се поколеба, не знаеше какво да направи. На лицето ù се беше изписало огромно объркване. Наведе се и вдигна от земята голямата си чанта. В този момент видях под бялата ù блуза с широко деколте горната част на снежнобелите ù гърди.
Със засегнат тон ми рече:
– Ами добре тогава, щом не искате да ме поканите вът-ре, да си тръгвам.
– Аз не си спомням да съм казвал такова нещо.
– Какво не сте казвали?
– Нещо от рода на това, че няма да ви поканя вътре.
Изведнъж лицето ù светна като на дете.
– Значи, мога да вляза?
Казах ù, че няма проблем, отдръпнах се от пътя ù и с преувеличена учтивост я поканих да заповяда с протегната към хола ръка.
Така в къщата ми влезе четвърти човек. Смятам, че няма нужда да казвам „четвърти човек с изключение на Мехмет“. Аз отпред, а тя след мен се отправихме към хола. Изведнъж забелязах, че момичето не ме следва, и се обърнах. Беше се спряла на входа и с учудване гледаше към рафтовете и кулите от книги. Направо изстена:
– Какво е това нещо?
– Къща – отговорих ù аз.
– Що за къща?
– Ами такава.
– Но... Но това не прилича на къща. Като гора от книги е.
– Не се притеснявайте, ще ви сложа да седнете някъде, ще се намери някой стол или кресло. Колоните от книги няма да се срутят на главата ви. Докато аз не пожелая, разбира се – подредени са с инженерен усет.
Въпреки това виждах, че не бях успял да я успокоя. Сигурно се чудеше дали в къщата на този особняк, който даваше странни отговори на въпросите ù, и в тази злокобна гора от книги, неприличаща на къща, може да ù се случи нещо. На лицето ù се беше изписало едно такова изражение – не толкова учудване, колкото поглед, който казваше: „Как е правилно да постъпя? Да си тръгна на секундата или да остана и да го изслушам?“. Като я видях как се двоуми, си помислих, че за да я убедя да остане, би било подходящо да спомена Арзу. Казах, че и тя много се беше слисала, когато дойде тук за първи път.
Веднага се отърси от унеса, в който беше изпаднала, в очите ù за миг проблесна искра на любопитство. Попита ме:
– Арзу идваше ли тук?
– Да. Идваше през деня и никога не оставаше повече от час.