– Какво правехте през този час?
– Четяхме книги – отвърнах и като че ли усетих, че отговорът ми предизвика леко разочарование. – Не, не, не ми вярвайте. Тук не е обществена библиотека.
Съвсем се беше слисала. Опитваше се да улови противоречията в думите ми и да разбере какво искам да кажа, но не успяваше. Беше ясно, че се чувстваше доста объркана. Докато наблюдавах мимиките ù, изведнъж нещо ми направи впечатление – колко хубаво беше лицето ù. Лице на младо момиче – гладко, приятно, разкриващо вътрешния ù свят. Сякаш едва сега го забелязах, а не преди малко, когато отворих вратата. Дали всичко се беше променило, когато тя се поколеба, след като влезе вътре и беше готова да си тръгне? И дали сега ми харесваше да наблюдавам учудването и интереса ù, защото те означаваха, че ще остане? Интересно – нямах чак такова желание да я поканя да влезе, но сега...
– Добре, щом госпожа Арзу не е идвала тук да чете книги, най-вероятно сте си приказвали на чай или кафе?
Отърсих се от мислите си и отговорих:
– Да. Нямаше много хора, с които тя да си говори в това село, затова идваше тук. Така се опознавахме по-добре.
Сигурно едно от най-важните качества на това младо момиче беше амбицията ù да се издигне в професията. Най-вероятно разговорът ни нямаше да продължи, ако не беше този морков, който висеше пред носа ù. Виждаше се, че това, което ù разказах, я беше изпълнило с трепетна възбуда, беше започнала да вярва, че е надушила новина.
– „Опознавахме се“, в смисъл?... – не довърши изречението си в типичен за младите стил, за да ме накара аз да го продължа и да вляза в подробности, при което реших да я объркам още повече.
– Опознавахме се в смисъл... – започнах точно като нея – Разказвахме си истории.
Точно както бях предполагал, на лицето ù се появи объркване, а долната ù устна се сви невинно.
– Тоест?... – отново замълча и остави на мен да довърша изречението.
– Тоест, в смисъл... – добавих в неин стил.
Май не знаеше какво да направи. Играеше си с бележника в ръката си и вероятно, от една страна, мислеше, че час по-скоро трябва да се махне от тази къща, но от друга, се поддаваше на професионалната си амбиция и искаше да ме накара да се разприказвам повече.
Накрая се реши, превъзмогна смущението си, предизвикателно впери поглед в мен и попита:
– Тоест убитата госпожа Арзу любовница ли ви беше?
Смяташе, че е уловила страхотна новина, и ясно се виждаше вълнението ù. От десетките журналисти, които се бяха стекли в Подима, тя, единствено тя беше намерила любовника на убитата и го беше накарала да говори.
– Не – отвърнах ù.
– Как така не?
– С Арзу нямахме връзка.
– Добре де, но нали преди малко... – На лицето и особено на долната ù устна се настани изражението на сърдито дете. – Казахте, че...
– Какво казах?
И тогава се ядоса. Сбърчи вежди, долната устна се сви в израз на гняв. Погледна ме остро право в очите и попита:
– Вие с мен игрички ли си играете, господин Ахмет?
В това състояние изглеждаше невероятно. Емоциите ù се сменяха непрекъснато, личеше си, че е горда и изключително ревниво пази честта си – наистина много интересно момиче. Странното бе, че ставаше все по-хубава. Защото изражението на лицето и емоциите в погледа ù се сменяха непрестанно и объркваха човека точно като настроенията на Черно море.
– Не – отговорих ù. – Не ви се подигравам, но питате все за сложни неща, които не може да се обяснят с кратки въпроси и отговори. Заповядайте, да ви почерпя едно кафе. Да си поприказваме, питайте каквото искате.
Този път бях успял да пробия дупка в щита на решителността ù и да я смутя. Ядът ù премина, погледна ме странно и прие.
Когато след малко я убедих да седне на едно от малките кресла в стаята на ревността и се върнах с две чаши кафе, ме попита дали изобщо съм се натъжил от смъртта на Арзу. Не ù отговорих, защото не знаех какво да кажа.
– Разбирам – рече тя. – И аз така си мислех.
Не разбрах какво беше разбрала, но не попитах, нямах желание да питам. Вече ме гледаше малко плахо, но и с доста любопитство, все едно че разглеждаше някакво странно същество. Сякаш пред нея стоеше причудливо насекомо, което досега не беше виждала.
Веждите ù, черните очи, формата на лицето, рамената, стройното и стегнато тяло бяха много красиви, но както казах и преди малко, най-много привличаше вниманието ми долната ù устна. Нямам мания по устни, но тази беше като инструмент, сложен на лицето ù, за да отразява всичко, което се случваше вътре в нея. Сега стоеше леко безразлична, но бях абсолютно сигурен, че след малко ще се промени, ще започне да преминава от състояние в състояние.