– Ако ти се чувстваш така, помисли си какво е изпитал Мехмет! Трябва да се благодарим, че не си е изгубил ума.
Не каза нищо, само кимна с глава в знак на съгласие.
– Надявам се, разбираш и на мен колко ми е трудно да ти разказвам всичко това. Уморява ме. Не ми е лесно отново да си спомням патилата на брат ми. Затова дай сега малко да си починем, да похапнем, а после ще продължим.
– Но... – понечи да възрази тя, после замълча.
26
Последната нощ
Мехмет ми каза:
„Прекарах по-голямата част от нощта навън, разхождайки се под снега. От една страна, когато бях в хотелската стая, споменът за всичките дни, прекарани на тъмно в килията, ме връхлиташе отново, а от друга, търсех отговор на въпроса „Защо, Людмила?“, обикаляйки по безлюдните улици, без да обръщам внимание на снега, който се събираше по раменете ми, на леда по земята и на студа, който вледеняваше дробовете ми. Вървях с часове в студената зимна нощ, макар да ми беше ясно, че отговор няма да мога да намеря.
Когато накрая се прибрах в хотелчето, външната врата беше заключена и се наложи да звънна на звънеца. Нощният дежурен не искаше да ме пусне. Беше прав, защото срещу него стоеше странно същество, увито в кафява пелерина, изключително слабо, с коса и брада, потънали в скреж, и с дълбоко хлътнали очи. Дежурният най-напред се уплаши, но след като провери номера на стаята и паспорта ми, ме пусна да вляза. Докато ми подаваше ключа, каза, че за мен има оставено съобщение. В него пишеше, че не са могли да се свържат с номерата, които съм им дал, защото всички са закрити. Притиснах малко служителя да ми даде повече информация, но той ми каза само, че не знае нищо по въпроса и че е видял бележката, когато е постъпил на дежурство.
Не беше трудно да се предположи, че строежът отдавна е приключил и площадката е била закрита, но у мен все пак се таеше мъничко надежда, че може би все пак са запазили поне един офис. Но и тя се оказа напразна. Нямаше как да науча каквото и да било, преди да отида в Борисов. На следващата сутрин излетях за Москва, а оттам за Минск. През целия път мислите ми бяха заети с Олга и Людмила. За теб също си мислех – че трябва да те открия, да ти съобщя, че съм свободен, но и това не знаех как да направя. Ти или се беше прибрал в Турция, или сега работеше на някой друг строеж на фирмата в Русия. Всичко щях да науча в Борисов. Там бяха отговорите на моите въпроси.
На летището в Минск се качих на такси и докато пътувахме, наблюдавах околността и си мислех, че зимата в Беларус наистина е бяла. Пътят беше заледен, горите – покрити със сняг, полетата също. Не се виждаше никакъв друг цвят освен бяло, дори и въздухът беше като млечен от падналата мъгла, а ние се движехме през нея като призраци. Шофьорът поназнайваше малко английски.
Щом пристигнахме в Борисов, първо поисках да ме закара до старите офицерски жилища. Душата ми се сви от болка, когато слязох от колата край покритата със сняг детска площадка между жълтите блокове. Казах на шофьора да ме изчака за всеки случай. Отидох до апартамента на Олга, качих се на втория етаж и натиснах звънеца.
Блокът, както винаги, миришеше на зеле. Сякаш от тогава до този ден нищо не се беше променило. Но вратата отвори непозната жена.
– Олга? Олга? – успях да изрека аз.
Жената ми каза нещо на руски. Разбрах само „нет, нет“. Така и бях предполагал. След като бащата на Олга почина, разбира се, че нямаше как да останат в апартамента, но въпреки това нямах друга отправна точка.
Извадих английско-руския разговорник, който също ми бяха върнали в затвора, и ù посочих с пръст изречението „Подождите, пожалуйста!“. Според разговорника това означаваше „Бихте ли изчакали?“. Дано наистина да е така, дано по погрешка не съм попитал жената нещо от рода на „Бихте ли ми дали една порция зеле?“. Под учудения ù поглед се втурнах надолу по стълбите, извиках шофьора и се върнах обратно.
По пътя му обясних за какво става дума – търсех Олга Павловна, баща ù беше офицер, едно време живееха в този апартамент. Отново позвънихме на вратата. Жената отвори, шофьорът я попита каквото му казах, но тя поклати глава настрани, което ми беше достатъчно да разбера, че не трябва да се обнадеждавам много-много. Те се били нанесли преди около година, мъжът ù бил капитан, не познавали предишните наематели и нямала ни най-малка представа коя е Олга и къде се намира в момента.